— Извън всякакво съмнение, генерале. Има двама адвокати, няколко лекари, един президент на международна фондация, двама борсови брокери и един известен психиатър, при когото вие определено трябва да си запишете час. Ще добавя още, че те всички са истински потомци на уопотамите и най-накрая, че аз съм ръководителят, както и говорителят, на корпоративното обединение. Някакви други въпроси?
— Да. Само един. Това ли е, което иска Съветът на старейшините?
— Разбира се. Те се ръководят от нашите съвети, а ние ще бъдем непреклонни. Така че, както добре разбирате, генерал Хоукинс, дори и вашият лишен от всякакъв разум, тотално деструктивен план да напредне и със сантиметър, ние, а не вие, ще упражняваме пълен контрол с цел да сведем до нула разрушителния ефект върху невинни хора, от които вие искате да извлечете неимоверни облаги. По отношение на декларацията вече нямаш думата, маниак такъв.
В изражението на Ястреба се четеше не само болка, а и дълбока лична обида. Сякаш светът, който той беше съградил тухла по тухла с грижовност и дълбока обич, го е отхвърлил. Той изведнъж заприлича на самотен стар човек с ограбена душа, забравен от всички герой, който единствено заради личното си достойнство отказваше да се предаде на горчивината. — Прощавам ви за вашите неоснователни подозрения и за невъздържания ви език — каза той бавно, — защото вие наистина не знаете какво вършите.
— О, Господи!
— Тия май ни будалкат, а, генерале? — попита Деси-Две.
— Тогава тия гринговци май трябва да се разходят на въздух, а, човече? — каза Д-Едно. — През прозореца, о’кей?
— Не, джентълмени — възпротиви се Хоукинс тихо. В гласа му се долавяха задгробните нотки на светец. — Тази велика жена надяна мундира на командира и в крайна сметка аз не мога да направя нищо, за да облекча тази нейна ужасяваща отговорност…
— Ето започва се — прекъсна го Сам, хванал мартинито си с два пръста, за да залови една маслина. — Настана време за погребални химни, приятели.
— Синко, ти наистина бъркаш в мнението си за мен…
— Това си ми го пробутвал и преди, Мак. Само, че аз нещо не се връзвах.
— А защо да не ми се даде още един шанс, момко?
— Давай, братко заек.
— Госпожице Редуинг — Ястреба кимна с глава като главнокомандващ, който се запознава с друг главнокомандващ. — Аз уважавам и разбирам вашия скептицизъм относно моя принос към каузата на уопотамите. Но нека оставим това на мира. Като осиновен син на племето, аз приемам всички решения на мъдрия Съвет на старейшините. Облагите за моята личност нямат нищо общо, аз просто искам справедливостта да възтържествува.
Дженифър Редуинг беше зешеметена. Жестоката битка с гиганта мегаломан се беше свела до това да вкара в правия път едно миловидно, ранено пале с малко повече юридически капани.
— Ами… генерале… честно казано, не знам какво да кажа — Дженифър прекара ръка през косата си с отбранителен жест. — Моля ви, разберете, сър — започна, насилвайки се да погледне стария воин, който беше отдал толкова много на страната си — страната им. — Аз съм изключително предпазлива, може би прекалено предпазлива, по отношение на моя народ, защото нашата история, както и на всички индианци в Америка, гъмжи от несправедливости. Във вашия случай не бях права. Извинявам се. Моля да приемете извинението ми, то е искрено.
— Успя! — извика Девъро, поглъщайки остатъка от мартинито си. — Гневният лъв се маскира като мокро коте и ти се хвана.
— Самюъл, достатъчно! Не чу ли какво каза този човек?
— Чувал съм го в стотици вариации…
— Затваряйте си устата, съветник! Той е славен мъж и току-що се съгласи с всичко, което исках.
— Ти забрави за заобиколните пътища, съветник — каза Сам, отправяйки се отново към бара. — Предстои ни да извървим неравни пътища, приятели.
И, естествено, хотелският телефон иззвъня. Аарон Пинкъс тръсна глава едновременно с досада и гняв, отиде бързо до бюрото и вдигна нахалния инструмент.
— Да?
— Кой е този, с когото говоря в момента? — запита пискливият глас от другата страна. — С големия юдейски правист или с големия изкукуригал генерал?
— Аарон Пинкъс е на телефона и съм адвокат, ако това отговаря на въпроса ви.
— Достатъчно ми е, чифутино. Намерих те по лимузината ти.
— Моля?
— Ами това е дълга история, и аз бих ти я разказал, но Бам-Бам не обича дълги истории, а и да ви кажа право, нямате много време.
— Не разбирам и дума от това, което ми казахте.
— Ами виждаш ли, преди години имаше един дрисльо, който ме беше окошарил, но сега си играем заедно шах и като се вземе предвид факта, че той все още има приятел чета в града, подразбрал е, че търсят точно твоята лимузина, capisce?