— Ами я си представи, че започна да ти изтръгвам ноктите един по един, а, Малки Джоузеф?
— Хайде стига де, това вече го минахме. Под лайняната си обвивка може и да си твърд, но в никакъв случай не си някой истеричен нацист… Ето, ето ги ръцете ми. Искаш ли да позвъня да донесат едни клещи?
— Престани, Джоузеф… Малката волност не трябва да излиза извън рамките на тази стая!
— Ако искаш да ми кажеш, че не искаш клещи, забрави го. Същото го казах и на поне една дузина capitanos в армията на Мусолини — тази тлъста пача!
Телефонът иззвъня.
— Това вероятно е свръзката ти, Джоузеф. Понякога истината е най-доброто разрешение. Кажи на шефа ти, че съм тук — точно тук, с теб!
— Времето съвпада — каза Савана, поглеждайки часовника си. — Сега той трябва да е сам.
— Направи както ти казах.
— Имам ли избор? Че няма да ми изтръгнеш ноктите — няма, но огромните ти лапи върху нежното ми гърло са съвсем друго нещо — Малкия Джоуи отиде до телефона на нощното шкафче и го вдигна. — Аз съм — каза той — и големият Генерал Тъпак е на три метра от мен, само че не знае с кого ще говори, а аз държа на пръстите си, ако разбираш какво искам да ти кажа.
— Дай ми го, Джоуи — каза спокойният глас на Винсънт Манджекавало.
— Ето — извика Савана и подаде слушалката на Хоукинс.
— Тук Командир X — каза Ястреба в микрофона, — доколкото разбирам, разговарям с Командир Y.
— Вие сте генерал Макензи Хоукинс, сериен номер две-нула-едно-пет-седем, Армия на Съединените щати, два пъти носител на Медала за Чест на Конгреса и най-големият трън в задника на Пентагона, с който той някога се е примирявал. Точен ли съм?
— Ами, някои от преценките ви са доста пресилени… Кой сте вие, по дяволите?
— Аз съм един човек, който само до преди един ден искаше да ви види в гроба — с всички военни почести, разбира се — но, който сега ви иска съвсем жив. Достатъчно ясно ли се изразявам?
— Не, не се изразяваш ясно, вашингтонско копеле такова. Защо мина на другата страна?
— Защото ония, които ви искаха некролозите, сега искат моя, а на мен това определено не ми харесва.
— Значи ти си бил палячото, който изпрати онзи дрисльо Цезар Не-знам-си-кой-си в „Четирите сезона“?
— За мой най-голям срам и позор, аз бях.
— По-спокойно, синко, провалът не беше твой, а негов. Той просто беше много тъп, а аз имам двама отлични адютанти.
— Какво?
— Не бих желал да си прекалено жесток към себе си. Командирът винаги трябва да е подготвен за неочаквана външна намеса. Това е част от обучението по теория на вероятностите във Военната академия.
— Какви ми ги говориш, по дяволите?
— От което се досещам, че ти просто не си от военен материал. А аз какво друго бих могъл да кажа?
— Можеш просто да слушаш, ето какво… Аз съм много опечален, че определени хора, за които смятах, че много ме уважават, искат да ме видят в същия този гроб, за който се разбрахме, че е предназначен за теб — само че сега те искат и аз да съм там с теб, което съвсем не ми е по вкуса, capicse? Искам вие да останете жив и в добро здраве, за да мога аз да постъпя с тези типове така, както и те с мен. А именно, да погреба копелетата.
— Не става, командире Y. Ако говорите за разправа с крайни последствия сред цивилен персонал, ще ми бъде необходима пряка заповед от Президента, подписана също така и от председателя на Съвета на началник-щабовете и от Директора на ЦРУ — ако ви е ясно какво означава това.
— Не се шегувате, нали?
— Не очаквам от вас да знаете каква е процедурата…
— А аз пък не искам от вас това, което току-що казахте! — прекъсна го рязко Манджекавало. — Не съм опрял до вас за няколко дребни и прости удара. Това, което съм наумил на тези перлено бели тиквички, е чисто изтезание. Искам ги унищожени, смазани, съсипани — част от бездомниците с кредит колкото на Скитника Пит!
— Скитника ли?
— Той навремето чистеше писоарите в метрото на Бруклин — ето това искам за тези копелета! Искам в останалата част от мизерния си живот тези нещастници да чистят писоарите в Кайро!
— Бих споменал, Командире Y, че като млад капитан в пустинната война срещу Ромел, аз доста се сприятелих с египетския офицерски корпус…
— Basta! — извика Манджекавало, но моментално се усети и снижи глас. — Извинете ме, велики, велики генерале. Подложен съм на голямо напрежение, нали ме разбирате?
— Не може да си го позволявате — направи му забележка Ястреба. — Всички се чувстваме по този начин, но на вас не ви е позволено да се предавате. Помнете, че вашите хора търсят у вас смелостта, която може би не им достига. Стегнете се и я покажете!