- Почакайте - шепнеше тя, като едва поемаше дъх и замираше, покорена от грубостта му. - В къщи... в къщи...
30
По целия път от Филаретова до в къщи Неда мълчеше възмутена и обидена от обвиненията, с които тъй неочаквано я бяха обсипали. И кой го бе сторил? Познатият й от детинство Андреа... Тъкмо той, който най-малко трябваше да го стори... Да й каже, че е забравила народността си! Че ламти за чуждото! Да я подозре в долни мисли към Леандър! О, от всичко на света Неда най-силно ненавиждаше несправедливостта!.. А той беше несправедлив... жесток и несправедлив... Колкото повече си припомняше думите му, толкова странният смут, полюшнал душата й при неговото влизане, чезнеше, погълнат от възмущение и гняв.
Във файтона брат й на няколко пъти я попита какво й е, но повдигнала брадичка, с очи, които пламтяха и го избягваха, тя или се преструваше, че не го чува, или извръщаше разговора към мисис Джаксън, име, при което Филип забравяше чуждите грижи.
Тя не преставаше да мисли; не можеше да си обясни... Толкова да страда - и в пансиона, и тук; толкова да се измъчва и да радее за българското... А изправя се един - и то тъкмо той! - изправя се очи в очи с нея и й казва: докажи, че все още си наша!.. Излъжи почтения човек... човека, който те обича, когото ти обичаш... Измами доверието му и ми докажи!.. А кой си, ти, какъв си ми, та ми поставяш такива нечестни условия, нападаше го тя в себе си ожесточено, сякаш бяха пак в стаята, сами, и той стоеше насреща й с изкаляните си дрехи, с трескавото лице, което тъй неудържимо бе приближило нейното.
Чак когато файтонът спря пред дома им (с крайчеца на окото си тя неволно огледа дали той не е на някой от техните прозорци), нещо в нея се разколеба... Без да съзнава защо, Неда се замисли изненадана, тръсна глава да прогони тия неопределени, неясни мисли и тогава именно към възмущението й, към обидата и гнева се притури и някакво огорчение. Огорчение, което беше по-мъчително от всички други чувства.
Ядосана на себе си, тя слезе от файтона, без и да Погледне Сали, и докато брат й му плащаше, задърпа силно ръчката на звънчето. Отде наистина бе дошло това огорчение? Не се чувствуваше виновна... О не! Ала думите на Андреа внезапно бяха започнали да означават за Неда, че е подозирана от сънародниците си. Мъчително усещане наистина! Подозирана... Тя, която винаги и във всичко беше така честна, така откровена... Той го бе казал направо, без задръжки, такъв си е... Но те - другите, които мълчат и които тя така рядко среща, - те сигурно мислят същото и сигурно същото говорят помежду си за нея... Само те ли? А мадам Франсоаз въпреки цялата й благосклонност напоследък? А чужденците тук, които може би гледаха на чувствата й към Леандър като на някаква хитра и безскрупулна уловка?.. Да, това трябва да отбия мислеше си разтърсена тя. Да докажа, да! Да докажа, че и аз имам достойнство... Че моето достойнство на българка... възпитанието ми, културата... че те са равни на техните... Както аз съм равна на Леандър! Тъкмо това: равна!.. А Андреевите доказателства - тъй непочтени, тъй безсмислени, - о, те могат само да ме унижат още повече в собствените ми очи, каза си тя, докато слушаше бързите, приближаващи стъпки от другата страна на портата. Но от тия мисли нито възбуждението й, нито горчивината преминаваха.
Отвори баща й. Нещо променено имаше в него, нещо радостно и тържествено. Той широко разпери дългите си ръце, сякаш още тук, на улицата, искаше да я прегърне, и викна, като я гледаше с умиление и гордост:
- Голяма новина, Недке!.. Поканиха ни... Най-сетне - слава богу!..
- Кой? За какво...
- Консулът, дъще!
Сякаш някой бе подслушвал мислите й, сякаш ги повтаряше.
- Влезте... влезте! Ще я бъде, Филипе - ясно ли ти е! Ще я бъде!..
- Но какво?
- Не разбирам - рече и сестра му. - За първи път ли ни канят!
- Е, това е друго... Друго е!.. Баща ви ги разбира тия работи!
- Кажи по-ясно! - настоя Филип, който все поглеждаше към прозорците на пристройката, та да разбере дали се е върнала Маргарет.
- Бе, какво ще го разправям... Срещам го напреди... консула де, срещам го напреди при телеграфчийницата на Кафене Баши и той веднага: отдавна искам да ви запозная с майка си, господин Задгорски!.. Заповядайте, казва, следобед на кафе у нас... С госпожицата, разбира се... Със сина... Тоя път мене кани! Значи работата е узряла!
Той сам, сам е поканил татко! О господи!.. И може би днес вече ще се реши, мислеше с разтуптяно сърце Неда, докато слушаше радостните слова на баща си и вървеше по пътечката към къщи. Ах, как искам да чуе това оня... И всичките... Да разберат, че не аз... че аз не гоня Леандър... Че той като равен с равна...