Внезапно тя се сети, че любимата й зелена рокля, която би трябвало да облече, не е гладена, и това я разтревожи. Тя се попита още кои ръкавици да сложи, коя шапка - мислите й стихийно се устремиха в тая посока, грабнаха я и я откъснаха от всичките предишни грижи.
Те пиеха кафе в Зимната градина на консулството, хрускаха ореховите сладки на мадам Франсоаз и разговаряха. Вън дъждът плющеше.
Разговорът им всъщност почна от комплимента, който старата дама направи на Радой. Приличал на техен познат прочут писател в страната, им - Флобер. Флобер!.. Флобер?.. Да, Гюстав Флобер!.. Радой не бе чувал такова име и въпреки пояснението на сина му, който му превеждаше, за него то продължаваше да не означава нищо, но той кимна поласкан. А си мислеше: дявол знае дали приличам или не, ала щом настояваш... Затова пък и Неда, и Филип бяха чели някои от книгите на писателя. И разговорът пламна, оставяйки Радоя настрана...
Консулът разказа за последната си среща преди шест години с прочутия човек. "Бащите и на двама ни бяха лекари, добри приятели - обясни той. - Но разликата в годините! И това, че всеки от нас тръгна по различен път... Да, бяхме се отчуждили. Но вие не познавате Гюстав! О, той веднага хвърли мост и над годините, и над славата" - прибави не без самодоволство Леандър. А после се впусна в един съдържателен и много интересен разказ за своето последно гостуване в Круазе, което, уви, свършило твърде трагично... "С един от ония страшни, разтърсващи пристъпи на епилепсията, от която клетият Гюстав страда още от младини!" - заключи той и на лицето му можеше да се види как спомените един след друг мятат своите сенки.
Думите му силно развълнуваха Неда. Докато Филип превеждаше на баща си разказа на Леге, тя заговори за Ема Бовари, героинята на Флоберовия роман, който й бе направил най-дълбоко впечатление (бе го чела тайно преди години в пансиона).
- Аз наистина и досега не мога да кажа какви чувства будеше у мен тая нещастна Ема! - говореше тя увлечено, със страст и се извръщаше ту към Леандър, ту към майка му. - Такава мъчителна жажда да се махне... да остави зад себе си пошлостта на провинциалния свят... Свят на аптекаря Оме... на хитрия търговец, който непрестанно я изнудва... Льорьо ли беше? Забравих вече имената...
- Напротив! Учуден съм, че така добре си спомняте... Льорьо, да!
- Да... тия двамата... И особено мъжът й... Доктор Шарл Бовари! Неспособен, бездеен... пуст. И толкова скучен, толкова затъпяващо еднообразен... О, човек не може да не й съчувствува! Но не може и да не я осъжда... Защото колко е измамно и призрачно онова, което постига Ема с цената ма цяла верига низости и престъпления... Докато сама се наказва накрая! Един Рудолф, нали? С неговия камшик със златна дръжка. И другият, студентът...
- Леон...
Но тя нямаше нужда от неговото подсказване, усмихна му се да благодари, а очите й я издаваха... Щастлива, че я слушат с толкова внимание; горда, че й се удава възможност да докаже...
- Този пък Леон всъщност е човек без всякаква дълбочина... Празна душа. Един страхливец в любовта! - неочаквано каза тя и последните й думи изненадаха както самата нея, така и Леандър. За миг той занемя, загледа я, сетил се смътно за нечии думи - намек или предупреждение... Без да разбира защо, тоя израз, така образен, съдържателен, му се струваше недостоен за нея. Припомни си, че той повече отива на Марго - и се възмути от себе си, дето си е позволил да ги сравни.
Но мадам Франсоаз беше очарована. Тя плесна сухите си ръце и възкликна:
- Колко хубаво го казахте, мила! Ние, жените, винаги сме предпочитали да изгорим в огъня... О младост! Младост!..
- И все пак не мислите ли, госпожо, че мъчителната съдба на Ема Бовари е и многозначителна?
- Многозначителна?.. Да, да... Може би! Но в какъв смисъл, мила?
- Искам да кажа... Това е съдбата на една жена! Викът... правото на една жена... да я признаят за човек... За равна!
- О!.. Но вие... Вие, скъпа моя... Разбира се, че съм приятно изненадана! - рече най-сетне мадам Франсоаз, като бързо, с оживени очи поглеждаше към сина си. - Признавам, не очаквах да чуя тук... в такъв град... Наистина, това трябва да го напиша на госпожа Тюрго! (Госпожа Тюрго, гордостта на старата дама, беше една от известностите на Париж, страстна боркиня за равноправието на жените). А може би ще се удаде случай това да стигне и до ушите на господин Флобер? Нали, Леандър? Как една тукашна...
Синът й почувствува, че тя може да каже нещо неуместно, и побърза да я прекъсне: