- Вие забравяте, че госпожица Неда е израснала във Виена, мамо... Знаете, че тукашният живот съвсем не предполага такива феминистични идеи... О, разбира се, господин Задгорски е един напредничав човек - поправи се веднага той. - И аз се радвам... да, щастлив съм, че така... така... широко, съвременно сте възпитали дъщеря си, господине! - прибави по турски консулът, като ръкомахаше на удобно разположилия се в креслото Радой и правеше с очи знак на Филипа да преведе по-напространно смисъла на разговора им.
Ала преди още Филип да го стори, мадам Франсоаз погледна към часовника и изплашено извика:
- Но, за бога!.. Какво се е случило със семейство Позитано!.. О, наистина започвам да се безпокоя!..
- Може би в последния момент е станало нещо непредвидено - каза Неда, недоволна, че старата дама бе изместила разговора тъкмо сега.
- Чудно защо имам някакво предчувствие... Леандър, да беше пратил файтонджията? Вече цял час!
- Но просто дъждът ги е забавил, мамо!
Сякаш да се оправдаят думите му, звънчето на входната врата задрънча и Сесил (тя стърчеше досега при балкона и гледаше как святка по насрещните покриви дъждът) се втурна подир появилия се отнейде Жан Жак, лакея, който прекосяваше предния салон, запътил се да отвори.
- Те са!.. Чичо Виторио и леля Джузепина! - извика сияеща малката, щом изтича назад.
И наистина веднага след нея в широкия портал между двата салона се появиха съпрузите Позитано. Маркизата, с цяла глава по-висока от мъжа си, строга, все още хубава жена, беше в следобедна тъмночервена рокля, която, уви, не можеше да прикрие пълнотата й. Дребничкият маркиз както винаги бе оживен, неспокоен, с разперени ръце и мустаци, целият в усмивка.
- Много... много извинения! - извика веднага той, щом пристъпи към масата. - Отвлякоха ме... О мадона! Как можах да се оставя на тая банда... И бях наказан, уверявам ви! Не, не, излишно, е да ме наказвате и вие - говореше Виторио, като весело въртеше маслинените си очи и се здрависваше и целуваше ръце.
- Но кой ви е отвлякъл? Каква банда? - попита сред смеха на мъжете мадам Франсоаз, щом всички се разположиха около масата и Жан Жак се зададе с кафето за новите гости. Тя не забравяше в каква страна се намира.
- Кой? Майорът!..
- Майорът?
- Майор Сен Клер, госпожо!
- О, такъв, мил джентълмен... Вие се шегувате, разбира се!
- Ако това наричате шега!
Той се извърна оживено към Леге.
- Ти наистина имаше щастие, че се върна навреме от обиколката, Леандър!
- Все пак не разбирам... Тъкмо ти да се оставиш, Виторио!
- Но когато той има такава съюзничка като мисис Джаксън, драги... Знаеш я мисис Джаксън!..
- Разбира се, че мисис Джаксън! - каза жена му.
- Миличка Бепина! - И маркизът направи с ръце молебствен жест като в някаква трагедия.
Всички се разсмяха, дори и Радой, комуто Филип, чул името на американката, не успя да преведе.
- Мисис Джаксън! - повтори с нов подем на словоохотливост Виторио, а може би и с неосъзнато желание да дразни жена си. - Тя беше в такова добро настроение... Да вървим! Да обикаляме! Да наблюдаваме!.. И баронът... И оня, Амир, който се е залепил за нея... (Неда погледна към брат си и видя, че е пребледнял). Може ли аз да развалям компанията? Трябва ли да бъда обвиняван за такова нещо?.. Обикаляхме табии... села... Добре, че се развали времето. Инак виж, че американката рекла там да спим! - заключи той с облекчение и отново смях изпрати думите му, ала тоя път и синьора Джузепина, и Филип Задгорски се смееха принудено.
Затова пък най-шумен от всички беше Радой.
Издокаран в черния си костюм, с рубинена игла на връзката, със седефени копчета на ръкавелите и със златен ланец, той седеше между децата си, точно срещу мадам Франсоаз, кимаше, усмихваше се, беше горд и благодарствено разнежен, че е тук, сиреч, че и най-съкровените амбиции на живота му се осъществяват. В същото време той не преставаше да бъде нащрек, не изпускаше от зоркия си поглед старата дама.
- То хубаво, че сте се върнали - каза той, колкото да се намеси в разговора. - Тежко им сега на ония, дето са по табиите на тоя дъжд!
- Остави... Не ги занимавай с тях - подшушна му Филип, загубил и без това настроението си. Той смяташе да не превежда бащините си думи, но Позитано побърза да покаже знанията си по български език.
- Да, да... Много прав ви, господин! Още не валяло... да ги върнат трябвало... Но вярвам не ми се... Да? Разбира?
- Разбирам! Разбирам... И мен не ми се вярва - съгласи се веднага Радой, поласкан от вниманието на дребничкия смешен маркиз. Всъщност, като търговец, който неведнъж бе пътувал из империята и в централна Европа, Радой не беше неопитен в езиците. Той говореше на турски като османлия, знаеше по някоя и друга гръцка дума, но гордостта му беше немският език, учен на място, при многократните му престои във Виена - хубавата Виена, с която го свързваше не само учението на дъщеря му, но и фирмата за тънки вълнени платове Майерхоф и Шведа, години вече представлявана от него в цялото софийско мютесарифство, та чак до Пловдив и до Ниш... Но нито Леге, нито Позитано разбираха немски. А на турски, кой знае защо, и двамата твърде рядко се изразяваха.