- Но ти, приятелю, наистина говориш по български - изненада се Леге. - Признавам, в това отношение аз съм закъснял!..
- За тебе - непростимо, да! Е, госпожице Задгорска? Каква учителка сте вие! Аз да имах такава учителка...
Неда се изчерви. Но не се смути.
- Господин консулът вече доста знае.
- Може да се каже, че разбрах разговора ви. За табиите говорехте. Да? Че би трябвало навреме да върнат... А пропо! - промени се внезапно и помръкна бодрото му изражение. - Сигурно сте минали с файтоните край бесилката на Солни пазар?
- Бесилка!.. Не, ние влязохме през Куршумлъ капу... по Говежди пазар... Доколкото знам, тая сутрин на Солни нямаше никаква бесилка!
Не само по лицето на италианеца, по всички лица, като се изключи Радоевото (той и не подозираше за какво говорят), се бе изписала изненада, при едни тревожна, при други любопитна, при трети примесена със страх.
- Но ти не си ми казал нищо, Леандър! - изохка мадам Франсоаз. - О, господи! Започнали са вече да бесят!..
- Бесенето тук си е нещо обикновено, госпожо! Не, не бойте се, няма да стигне до вас!..
Този път никой не се засмя на шегата на Виторио. А и шега ли беше?
- Кого? - подкани той замислилия се Леге.
- Обесен ли? Та как не сме чули ние!.. - обади се в същия миг и Радой, който бе разбрал най-сетне за какво говорят.
- Аз прочее не съм го видял. Господин Оливие беше тук, малко преди да дойдете вие. От него научих, че е ваш сънародник, българин - каза на един дъх французинът, избягвайки очите на побледнялата Неда.
- Но кой е?.. Какъв е?.. Защо?
- Ти го знаеш, Виторио. Оня от табията!.. Тая сутрин...
- Андреа Будинов?! - изпъшка с неузнаваем глас италианецът и бавно се надигна.
И друг някакъв глас - задавен, безсмислен - се притури към неговия - Нединият глас, - но смайването на всички беше така голямо, та никой не я и погледна. Филип, мадам Франсоаз, синьора Джузепина и дори притичалата Сесил, дори Радой, чул името на съседския син, всеки искаше да попита, да разбере: сигурно ли е? Същият ли е?.. Какво е направил?.. Не, не може да бъде, не може да бъде!.. Такава жестокост... Толкова млад... Клетият... нещастникът... За миг съчувствие и страх, и прикрито злорадство, и ням ужас се заплетоха в един възел - и всеки искаше да знае, а никой не слушаше. Докато най-сетне Леге не надвика всички.
- Но от къде на къде Будинов? Не съм казал нищо за брата на доктора!
- Нали него бяха арестували - възрази с облекчение италианецът.
- Е да, но пуснаха го. Дори аз сам го доведох в града!
- А за кого тогава?
- Оня, другия, селянина... Обесен за назидание! Съжалявам, много съжалявам!.. Трябваше и за него да се застъпим, драги Виторио... Тая мисъл просто ще тежи на съвестта ми... Оливие разправяше, че селянинът се държал така хладнокръвно - смаял всички!.. Дори нещо извикал в лицето на Джани бей, което го вбесило!..
Позитано взема от масата цигара, запали я, обви се в дим и чак тогава каза:
- Да, дами и господа! Свидетели сме на събития... на мъки и страдания, каквито изглежда всеки народ трябва да премине... Да, да, изглежда това е цената, която трябва да се плати...
- Кървава цена - обади се неочаквано мълчалият почти през цялото време Филип. А когато другите го погледнаха учудени, той повтори: - Кървава цена, уви, прекалено висока за онова, което може би ни чака...
Как, нима ще почне пак с неговите теории за широките пазари и голямата политика?.. - питаше се изтръпналата от това, което слушаше, Неда. Нима и тук? И в такъв миг?.. О, как е противно, как е противно в такъв именно миг!.. И наистина, попаднал пак на любимата си тема, брат й подхвана да говори за загубите и за опасностите, които предстоят, ако "с цената на тая кървава война се дойде най-сетне до някаква зависима и жалка държавица", но засрамена, отвратена, Неда не го слушаше. По някаква странна нужда мисълта й отскочи към Филаретови. Тя живо, мъчително си представи Андреа - представи си го с ужаса, който за миг бе изпитала при споменаването на името му от Позитано... Не, още беше в устата й вкусът на тоя ужас. И чак сега разбираше какво означава неговото арестуване. Тя искаше да мисли за Леандър, който го бе спасил, но и благодарността й бързо бягаше... И тя пак оставаше сама срещу Андреа и си казваше, че ако той наистина е несправедлив към нея, нима тя е справедлива към него?.. Да му докаже, да му докаже - колко повърхностно, колко наивно беше гледала тя на неговите думи. А ако той не иска онова сведение за себе си? Ако то не е просто едно доказателство, а е нужно... Нужно? Нужно, кому?.. Тя се досещаше, а все избягваше да си го каже. Едно... едно само беше положителното - в тоя час, в тоя миг, ако наистина е българка, тя трябва да реши: с Филипа ли, с Андреа ли?.. С Леандър, каза нещо в нея, с Леандър! - Не, това е друго... Друго, какво друго?.. Та ти ще трябва да го измамиш! О, той би ме разбрал, ако знаеше... Той е най-добрият, най-благородният...