Гласът на маркиза, любезен и ироничен, беше прекъснал разпалената реч на брат й.
- Да, да... Вашите тъй интересни мисли ми са познати, господин Задгорски!.. Само едно ме изненадва...
- Какво именно? Ако мога...
- О, не!.. Чудя се, любезни мой господине, защо всъщност ви е нужно и тук да развивате тая теория?
Филип най-първо не разбра какво намеква той, после изведнъж пламна.
- Аз застъпвам своето дълбоко убеждение - каза той сухо, ала гласът му едва сдържано трепереше и Неда знаеше, че в душата си той вече мрази италианеца.
- Оставете!.. Много задълбочихме - каза Леге, както винаги готов да предотврати всяко усложнение. - Предлагам да говорим за нещо по-приятно...
- Може би вие, Леандър, имате да ни съобщите нещо, което е наистина по-приятно! - каза Джузепина и размени с мъжа си поглед.
- О да, да! Чакаме! Чакаме! - развика се, подсетен от тоя поглед, Виторио.
Но за какво говорят те? Какво чакат?.. И защо поглеждат към мен? - питаше се развълнувана Неда. Ето и той!.. И тя също чакаше, предсещайки, че сега е именно мигът. Но не беше смутена. И не беше изплашена, както си мислеше, че ще бъде.
- Е, мамо! - каза Леандър. - Ваше право е. Нали за това дойдохте от Париж!
За миг очите на мадам Франсоаз се разшириха, но тя скоро намери най-приятната си усмивка, намести я на хлътналата си уста и каза, като умело местеше поглед от Неда към баща й и към Филип:
- Не съм очаквала - каза тя, - че ще търся съпруга за сина си с преводач, но... моля ви, предайте на баща си: моят Леандър ще бъде щастлив...
- О, колко сте старомодна, бабо! - развика се изникналата изневиделица Сесил. - Че татко и леля Неда отдавна се обичат...
И като хвана ръцете на двамата, тя ги задърпа един към друг, така че Радой и без преводач веднага разбра за какво ставаше дума.
Беше тъмно вече, но благодарение на позволителното, което майор Сен Клер отдавна бе дал на Филип (същото позволително за свободно движение из града по всяко време, каквото имаха всички чужденци), семейството Задгорски безпрепятствено се връщаше в къщи. Бяха пак с файтона на Сали, който ги чакаше през целия им престой пред консулството; и тримата развълнувани, възбудени; синът и дъщерята погълнати от мисли, които не искаха да споделят, бащата, напротив, кипящ от желание да говори, да говори непрестанно.
- Сега вече върви ни стигай! - казваше той, като палеше цигарата си от цигарата на сина си, а в очите му червените огънчета блестяха. - Хаджи Мано... Пешо Желявеца... чорбаджи Теодоси... Трайкович-Мрайкович... Ехе... След седмица Недка ще се сгоди и по нашенски... със софра, както му е ред - така искам аз, нека се знае!.. Че то днескашното, извинете, но какво беше? Пиеш кафе - и годеж!.. До месец ще я омъжим... Чуваш ли, за теб приказвам!..
- Чувам, татко.
- Чувам, татко! Бе, какви сте хора... Аз не мога да стоя на едно място... А тя: чувам, татко! Да не би да не се радваш?
- Радвам се.
- Радва се... Само как го каза... Филипе!
- Какво, тате?
- И тоз... Добре, мълчете. Спете!.. Пък аз като си помисля за утре... Ще тръгне из чаршията: така и така... На бай ви Радой щерката станала консулта!.. Война ли? Не искам да знам войната... и дотук да стигне, прибираме се в консулството - и това е! Нас да не закача.
Той помълча, почака. Но Филип пушеше, а Неда гледаше с широко отворени очи към далечните фенери.
Той подхвана отново:
- Пари - имам; име - имам... Търговията ми върви... Но достатъчно ли му е това, мислите, на човека? Ех, деца... Да ви настаня аз на добро място... Ти за консула, дъще... Филипе, и ти да си намериш някоя... да ти отива на положението, на образованието... Ето, това е то! А после да става, каквото ще!.. Тоя глупак, дето се е оставил днеска да го обесят... Език мой, враг мой! - тъй гласи пословицата. Кой го знае какви ги е дрънкал.
- Моля те, татко!
- Е добре, добре...
Той замълча, донейде засегнат от тяхната необщителност, а в себе си казваше, че те още са млади и че не разбирах какво значи във времена като тия да се сродиш с французкия консул. Но не, Филип не е толкова непрактичен. Макар че той пък на думите си няма мярка.