- Стига, казах! Стига!.. Хайде, жено, прибирай!
И Слави се прекръсти, надигна пълното си набито тяло, стана от трапезата и се запъти за малката собичка, дето обичаше да пие кафето си след вечеря и да попрегледа дюкянските сметки. Андреа и Климент се качиха в своята стая и Коста, който други път оставаше да помага на жените, сега, увлечен, тръгна с тях.
Какво е щяло да стане, мислеше пак Слави, докато разлистяше тефтерите си, и някак механично, по навик отмяташе едно или друго число. Щяла е да стане една... Ох, момчета, момчета! Господ добър ум да ви дава... Ще се поболее майка ви от грижа. Че и аз ще се поболея с нея... Той затвори тефтера, свали очилата си. Бялата му коса, черните мустаци, цялата глава, та и ръцете някак замислено, по старешки трепкаха в прихлупената светлина на окачената над него лампа. Какво още ги чака в тия времена?.. Не, не можеше сега да се занимава със сметки. Не го сдържаше на едно място. Той сви цигара, но не я запали, а стана.
- Къде? - посрещна го на вратата жена му. Като нямаше вече от кого да крие сълзите си, те отново бяха бликнали.
- Е стига де! - скара й се той. А като мина край нея, сложи за миг ръка на плещите й и някак неловко я погали с дебелите си пръсти. - Нали се е разминало... Да благодарим на бога, че то в тия времена - виждаш!.. Ще изляза малко на двора да изпуша един тютюн - рече той.
- Наметни се - обади се тя от стаята.
Той се наметна пипнешком с някакво палто и тръгна по тъмния коридор, но отгоре, от стълбището, се зачуха гласовете на синовете му и той се спря, заслушан в тях. Тоя, най-високият - разбира се, че е пак на Андреа... Какво вика? Оттук Слави не можеше да свърже думите му... "Ние трябва"... "никой наготово"... "Русия... Русия, я!"... "Столица"... "и тримата"... Тримата? Нещо да не са намислили? - трепна той изплашен. Ала гласовете горе затихнаха и Слави напразно се ослушваше. Стоеше в тъмнината с незапалената цигара в уста и не помръдваше. Желанието му да излезе на двора, да се разведри и разсее се бе сменило от неосъзната, тревожна нужда да разбере, да знае какво уговарят те. Той изхлузи чехлите си, намери пипнешком парапета на стълбата и като се държеше в него, бавно, внимателно се заизкачва. Само да не излезе Женда да ме види, или старата... Ставам за смях, мислеше си Слави, засрамен от собствената си постъпка. Но не се спираше. И колкото приближаваше вратата на стаята, толкова повече се боеше, че ей сега ще чуе нещо страшно, нещо, което ще обърка спокойствието и живота на всички тях.
Горе, на площадката, се спря и пое дъх. Гласовете вече се различаваха съвсем ясно. Говореше Коста и, кой знае защо, Слави си го представи излегнат на Андреевото легло, малко на една страна, че върти по навик глава и се усмихва.
Той казваше:
- Тя, нашата, няма да е като турската държава... А щом няма да е като турската, тогава значи, че ще е съвсем различна.
- Дрън-дрън!.. Кажи как си я представяш! Ти Турция за държава ли я четеш!..
- Не даваш на човека да помисли, Андреа!
- Е, да мисли тогаз... Само нека измисли нещо по-умно!..
Слави вече виждаше цялата стая... Леглото скръцна - Коста се е надигнал и върти смутено - усмихнато глава. Насреща, в стола, ще е седнал Климент и сигурно смуче лулата си. А Андреа както винаги е прав, ето, стъпките му се чуват... Но за какво говорите вие, синове? - недоумяваше бащата. Какво решавате вие?..
Гласът на Коста отново се чу:
- Да ви кажа правичката, не съм мислил по-рано. Само по въстанието един път. Не, всъщност често съм си мислил. Да сме свободни е важното!.. Да няма кой да ти седи над главата... За жена си да си спокоен... На черква ли искаш... или с приятели да се събереш... или дюкяна си да отвориш - ти да си господар. Такваз държава трябва да е...
- Ей, че го рече и ти! Черкви, дюкяни... Само туй ли ти е в ума?
- Защо да не ми е в ума, бе Андреа? Хайде, ти с черквата може да си скаран, ама за дюкяна - какво? Кой ще ни храни? Че аз семейство имам, син... Аз...
- Аз! Аз!.. Хубаво де, разбрахме!.. Мисли си за дюкяна.
- Не виждам защо се карате - дойде спокойният глас на доктора и старият Слави, свикнал да му се доверява във всичко, почувствува и сега успокоение. Не, не крояха нищо те!.. Мечтаеха си как ще бъде българското, какво го искаха да бъде... Ала той пак не се помръдна от парапета. Подслушваше, но не изпитваше вече срам. Дори и тревога не изпитваше. Радостно вълнение го бе завладяло, бащинска гордост, умиление. Очите му влажнееха. Той ги отри, а си мислеше: всичко ще е добре; само да дочакаме, да доживеем, момчета...
Спокойният, уверен глас на Климент говореше:
- Най-важното за едно държавно устройство е правовият ред!.. Конституция, парламент, разделение на властите... Законодателната власт да кове законите съобразно волята на избирателите; изпълнителната да ги прилага; съдебната власт да контролира и да наказва! Това е съвременната държава, по-точно идеалът на съвременната държава!.. Наше предимство ще е, че ще почнем отначало! - каза той и извиси глас или пък се беше извърнал в стола си насам, защото Слави, превърнал се цял в слух, съвсем ясно го чу. Той не разбираше какво точно се крие зад всяка дума, нито разбираше истинския смисъл на тъй много цененото от най-големия му син разделение на властите. И ако го попитаха, също като Коста и Слави чистосърдечно би казал какво е нужно на човека, та да се чувствува наистина свободен. Но любимецът му, докторът, най-ученият между синовете му, не можеше да не знае и не можеше да говори необмислени неща. Слави и сега се доверяваше нему, не на Коста, не на себе си; той с готовност би повтарял неговите думи навсякъде (но това едва ли щеше да се случи, защото Слави беше предпазлив и недоверчив човек).