- Ето, и тук е писано: закон.
- ... "който ще се избере по вишегласие от всички народности".
- Та аз не казах ли същото! Парламентът на конституционната държава!..
- Чакай... чакай! - не го остави пак Андреа и бързо заразлиства страниците. - Ето тука за твоята парламентарна конституционна... "Ако някой презре или отхвърли предназначената държавна система "Демократска република" и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна система"... Сиреч монархия и тям подобни! - поясни той с друг тон - "то и такъв ще се счита за неприятел на Отечеството ни и ще се наказва със смърт" - заключи Андреа, като силно подчерта последната дума и тя злокобно прозвуча в ушите на баща му, може би защото в същия миг някъде отвън, от двора, се зачу силно хлопане... Кой ли ще е? - стресна се Слави, вдал се в неочакваните тревожни звуци, които не преставаха... Долу, в коридора, се открехна врата, светлина се прокрадна. Чу се гласът на Женда:
- Хлопа се! - извика тя.
И после:
- Тате!.. Коста!..
- Ида - рече Слави, овладял се, и бързо заслиза. - Я отвори повечко вратата... Светни, че не видя.
- Че ти горе ли си! - изненада се тя и се показа на осветената кухненска врата, пълна, с разпуснати дрехи и с две дебели, провиснали по раменете й плитки.
- Някой хлопа.
- Чух... Я дай лампата!
Той тикна незапалената измокрена цигара в джобчето на жилетката си, слезе по стълбата, обу чехлите, взема от Женда лампата и се запъти към предния двор. Ала дъждът отново бе започнал едри ледени капки, първият сняг тая година. Слави се спря под козирката на стряхата и извика:
- Кой хлопа?
- Аз съм, чорбаджи!
Познат глас, ала глас на османлия... Нещо пак за Андреа ли? - припомни си той мигновено днешното премеждие.
- Кой си ти?
- Сали файтонджията, челеби!
- Що не речеш, че си ти бе, Сали ага!.. Какво по никое време?
- Амир бей ме праща за сина ти, челеби!
Слави едва не изтърва лампата... Ето, ето! - не го излъга проклетото предчувствие... Да извика ли, че Андреа не се е върнал; че е заминал някъде? И ще прати Женда да го предупреди... Да бяга през задната вратичка!..
- Ама хайде де! - рече нетърпеливо от другата страна на зида Сали. - Викай му де! Бърза е работата - болно има; душа бере!..
Тревогата мигновено се свлече от гърдите на Слави.
- Ти доктора ли?.. - не можа да прикрие той облекчението си. - Ей сегичка ще го извикам, ага! Скоро ще се приготви...
И успокоен, радостен вече, че не дирят Андреа, а са дошли за доктора, сиреч за оня, за когото (той беше уверен) нямаше причина да се страхува, Слави се втурна в къщи и бързо се заизкачва по стълбата.
32
Въпреки че бе изморен и заситен от прекараните с Маргарет часове, капитан Амир по целия път до в къщи изпитваше някакво странно неудовлетворение. Не че тя не му харесваше. И не че очакваше от нея страсти, каквито не бе преживявал досега... Но внезапно, щом се качи във файтона, щом погледна другата гяурка, младата, настроението му се развали. Той отдавна чувствуваше, че тая горделива богатска щерка се страхува от него и че може би го мрази; а това силно го засягаше...
Откак я знаеше, тя винаги му бе харесвала повече от много други. Колчем я срещнеше, той винаги си я представляваше в своя харем - чест, с каквато не бе удостоявал в мислите си никоя друга гяурка... Да, той и сега, като я сравняваше с Маргарет, пак й отреждаше място до Кериман и до Есма. Горделива е наистина; неприязнена... Може би затова толкова много я желае... Валлахи! - казваше си той, докато подскачането на файтона го запращаше ту в единия, ту в другия край на седалото. Ама оная, червенокосата, каквато е всъщност увиснала, и за леглото вече не е; то само човек да се попохвали пред приятелите си с нея - американка, демек голяма работа... Но Неда-ханъм е друго!.. Хубава е, аллах сам вижда... Тия очи, дето все ми бягат... и устата - съща розичка... Пък шийката... пък гърдите й... надолу едно кръстче и едни бедра... Да е моя, ще я заключа в харема! - помисли той, изтръпнал от желания и копнеж, така странни, прекалени, след любовните часове, които току-що бе прекарал. Внезапно той се сети, че е бил в нейната къща и може би на легло, дето тя е лежала някога... И тогава всичко се замеси в алчното му въображение, докато най-сетне сам не си каза: дявол го вземал тоя консул... де се хвана тъкмо в нея... Ех, и другата не е лоша! Поне сама ме търси... Но беше недоволен; и на няколко пъти извиква на файтонджията да кара по-бързо.