- Не видиш ли каква е тъмнина! - викаше от капрата наметналият се с някакво платнище Сали. - Ще се обърнем в някой трап, после язък за хубавия ти шинел! - додаваше той и хихикаше, и се смееше.
- Ами какво се чува за войната, братовчед - попита той по едно време, като се наведе и навря глава под гюрука.
- Какво да се чува? - стресна се Амир. Роднинството им беше далечно и той се дразнеше, когато Сали го наричаше братовчед.
- Разправят, московецът в Орхание влязъл?
- Кой разправя?
- Че всички разправят!.. Я иди в чаршията... Дий, дий - развика се той и заплющя с камшика, защото по някаква неизвестна причина конете се задърпаха изплашени.
- Какво става?
- Хайде!.. Селим... Хайде, Селим! - И той изплющя пак. А веднага след това на кръстопътя се мярнаха хора с пушки и се понесе познатото скимтене.
- Хрътките, братовчед... Ей, бягайте се! Амир бей е във файтона, правете път!..
Те отминаха патрула и Сали, който досега ругаеше под мустак, щом видя, че са войници, започна да ги съжалява.
- И тия аркадаши, и те... Обикалят, горките! Искаш - не искаш, в дъжда, какво ще правиш!.. Та за чаршията говорехме! - сети се той и се извърна.
- Какво с твоята чаршия...
- Де да е моя! - засмя се файтонджията и при трепетливата игра на левия фенер очите му весело и дружелюбно лъснаха. - Там е работата, че всичко е плъпнало из чаршията - каза той. - Всяко купува... Да купя и аз, ама де пари?.. Пък както е тръгнала, до седмица брашно със свещ да търсиш, няма да намериш.
- Какво се сети сега пък за брашно!
- Сетих се - рече Сали.
Но нещо недоизказано остана в думите му, той внезапно се извърна.
- Ти, Амир, може да си всякакъв, ама на война още не си ходил.
- Миналата година нали бях, като потушавахме въстанието... Какво се смееш?
- Ама че това ти война ли го наричаш, братовчед! Аз да ти разправям за войната... Нас при Никопол като ни почнаха...
- Чувал съм я вече тая!
- Я виж... Че кога пък е било?..
Амир не отвърна, облегна се и скоро потъна пак в своите мисли, докато файтонджията горе на капрата си говореше, разправяше за гладни дни и безсънни нощи, разправяше и за сражението, в което го бяха ранили, и как, като се върнал, всичко тръгнало наопаки...
Пътят от черквата "Свети Крал" надолу беше задръстен от обозни коли, затънали в калта и останали там да пренощуват, затова те трябваше да пресекат вонящото гето. По черни сокаци, под покриви от мокър брезент или дъски, между бордеи, между враждебни синагоги и руини на старинни кервансараи, те излязоха най-сетне при градския безистен, избиколиха тежкия масив на чохаджийския хан и покрай банята, от градината на която се чуваше шуртенето на водоскоците, покрай Молла ефенди джамия, дето, закътани от дъжда, се полюшваха цяла гирлянда светлини, навлязоха в Баня баши-махала. Още две пресечки, един улей, който свършваше с фенер, и Амир видя насреща голямата покрита порта на бащината си къща.
Пред навеса стоеше човек и още не запрял файтонът, тоя човек - беше Хашим-баба, слугата им - викна:
- По-скоро, бей... Голямо нещастие!..
- Какво има? - изправи се във файтона Амир.
Трътлестият брадат Хашим дигна очи към Сали, позна го и рече по-тихо, макар че улицата беше безлюдна и глуха.
- Младата господарка... Ой, аллах да е на помощ... Майката на твоите деца, бей...
- Казвай, Хашим-баба!.. Казвай, не усуквай!
- Едва диша, бей... Въздух не може да поеме...
Без да разпитва повече, Амир скочи от файтона, затири се към портата, но изведнъж се сети и стреснато се извърна.
- Качвай се бързо! - заблъска той Хашим-баба. - Сали, ти знаеш де живее английският хекимин, тоя, ниският, дето брадата му е на врата, доктор Грин ефенди!.. Ще ми го доведеш веднага... Ако той не дойде, оня, високия италианец... Или някой от немските доктори... Така ще кажеш: Амир бей моли... Бързо! По-скоро!.. И да не жалиш конете!..
Преди още Сали да обърне и файтонът да се скрие в тъмнината, той се втурна в къщи, прекоси пустия селямлък, сблъска се при вратата за харема с майка си, която извеждаше по-големия му син, рошаво тригодишно момченце, и като питаше: "Къде е тя?.. Какво е станало?", вмъкна се задъхан в първата стая, която му се изпречи.
Стаята, ниска и задушна, беше препълнена с жени, все възрастни съседки, и той трябваше да се спре на вратата, да се окашля и да изчака, докато те забулят лицата си. Обичайната сурова маска, подобаваща на истинския господар, зае мястото си. Той направи знак на гостенките да минат в съседната стая и чак тогава приближи.