Есма - млада жена в розови шалвари, едра и напълняла от ражданията - лежеше просната на миндера, с изпънати крака и ръце, които едва-едва се повдигаха, с издърпани назад черни плитки и с някаква неестествена подпухналост на кръглото месесто лице. Тя беше отворила уста, устните й немощно се протягаха, като да пиеха на малки глътки въздуха, но гърдите оставаха премазани, неподвижни, само някакви спазми разтърсваха врата й. Като видя тия спазми, като разбра, че тя се задушава, Амир с ужас и странно отчуждение си каза, че Есма не може дочака лекаря и че ще умре. Той се надвеси над нея, срещна погледа на зачервените й втренчени очи, все още завладян от отчуждението, но щом тя го позна и нещо мъченическо затрепка в тъмните й зеници, той почувствува как душата му се размеква и че го обзема отдавна несещана жал.
- Какво ти стана? - попита той. - Нещо да не си глътнала?..
Тя го чу и зина да отговори. Но вместо глас от устата й излезе неразбираемо скимтене; очите й се напълниха със сълзи, меките части на лицето посиняха, тя затрепери цяла и още по-силно се задуши.
- Сега ще дойде хекиминът! - изправи се Амир. - Аллах е милостив... Лежи... Лежи така... - И той пак повтори за хекимина, че ще дойде скоро, а беше убеден, че всичко ще е напразно; и в себе си говореше: така й е било писано, горката...
- Защо никой не казва какво е станало? - дигна остър поглед към другата си жена Амир. По-дребна от Есма, но и по-хубава от нея, слаба и мургава, тя беше приклекнала до миндера, дебнеше всяко желание на мъжа си и силна уплаха се четеше на лицето й.
- Не знаем... Нищо не знаем... - каза трепереща Кериман. - Аллах само...
- А как се случи?
- Както си вечеряхме... Юсуфчо си играеше с дайрето... а пък тя дигна стомна да пие вода... И изведнъж - ох, рече... Какво, викам, сестро?.. А тя: а-а!..
- Риба ли ядохте?
- Не сме яли риба, Амир. Само пилаф с овнешко...
- Я си спомни нещо друго да е яла?
- Не, не... не помня! Не знам!.. Ама не може да е от пилафа... Вах, горкичката! Какво ще стане с нея, Амир! Ще оживее ли?
Той замислено, подозрително я гледаше. Отношенията между двете жени от ден на ден се влошаваха и вината беше в Есма, в майката на синовете му. Тя искаше да се разпорежда, да изхвърли бездетницата от харема. Той знаеше на кого разчиташе Есма!.. Не беше ли си отмъстила по някакъв дяволски начин Кериман?..
- Всичко е в ръцете на всевишния - рече Амир мрачно и извади часовника си. Бавно минава времето. Сали едва ли ще е стигнал до голямата черква.
Той погледна още веднъж болната, потупа ръката й и тръгна към селямлъка, а жените от другата стая, подслушвали за стъпките му, веднага нахълтаха при Есма.
- Защо не извикахте по-рано хекимин! - скара се той на майка си, която бе сложила детето да спи и сега сама търсеше сина си.
- Че нали старата Айша е тука, сине! - рече тя, като му подаде чехлите. - И как не й разтрива шията... И с пръст бърка в гърлото й... И зехтин й дава да пие...
- Тая вещица да не я виждам вече в къщи - изсъска той през зъби и с мъка измъкна овлажнелия си ботуш. - Врачки... баячки...
- Че ние и за ходжата пратихме!..
- Толкоз европейски доктори има в града. Ако бяхте повикали навреме...
- Вай, вай! Че как без тебе, в харема... - нареждаше кадъната и се обливаше в сълзи. Като Кериман, и тя беше тънка жена, суха вече, мършава, с изпито лице и отпуснати рамене, но очите й, замъглени сега от сълзите, бяха очите на Амир и те именно свидетелствуваха за преминала хубост.
- Върви, върви при нея - отпрати я с ръка Амир. - И като дойде хекиминът, всички гостенки да излязат навън. И Кериман да излезе - само ти остани!..
Той свали от полицата на пруста един чибук, затъкна го с тютюн, кръстоса крака на миндера и запуши.
Пушеше бавно, обвиваше се в дим, а очите му се бяха вторачили в излъскания мангал, поставен насред, и следяха трепкащите по капака му отражения на лампата. Ако умре, с Джани бей рано или късно ще се скараме... Сигурен съм, че той и сега ме търпи само заради сестра си... Не, не трябва да умре, разсъждаваше той, озлобен към болната, тъй като изведнъж остро съзна колко е зависим от нейната смърт. Скарам ли се е него, виж, че ме изпратил на фронта... Кой тая вечер ми разправяше за фронта? Че не съм бил ходил... А, Сали... Той нали е бил; затуй е до това дередже, каза си Амир и понеже беше сам и озлобен на съдбата, дори не се и сети за застрашеното османско отечество, което други път винаги му беше в ума. И за децата ще е лошо, ако умре, продължи той все със същото хладно раздразнение. Направила ли го е Кериман, тя и толкова ще ги гледа... Ами ако наистина се докаже, че тя го е сторила? Че е сипала някаква отрова... или нещо... стъкло... или... Не знам! Аз няма да се разправям с нея. Ще му я дам на оня джелатин, той заради сестра си на парчета ще я нареже!.. Ай, какво ми дойде до главата!.. Тъкмо когато се бе наредило... И с американката...