Щом си спомни за Маргарет, той изпита силен гняв към нея. Не беше ли си послужила съдбата с тая жена, та да го измами? Ако се бе върнал, ако не бе спрял в техния глупав клуб, и после още цели два часа! Заради нея всичко се обърка. Умре ли Есма, брат й ще ме запрати в някой полк... от ония, дето не се връщат... И мислите пак се заредиха в главата на младия адютант, пак избиколиха и описаха тревожен кръг... И така много пъти, докато някакво трополене не го стресна, някаква врата, която изтрещя. Той мигновено спусна нозе в чехлите и като пружина се изправи да посрещне доктора.
Беше Джани бей - запъхтян, разкопчан, с разстроено лице. Грамадното му тяло се тресеше.
- Жива ли е? - викна още от вратата той и сграбчи с лапите си Амира.
- Жива... все още...
- А докторът? Какво казва?..
- Още го няма. Пратих за Грин ефенди... Или за някой от другите...
Цял порой ругатни го прекъсна. "Тия диванета... тия лентяи - викаше Джани, - добре ще им платя за бавенето... Хубавичката ще се разправя с тях!"... Лицето му бе станало мораво от възбуждение, белегът между веждите ту хлътваше, ту изпъкваше... Той се сети, че всъщност не знае какво е станало (един от Амировите съседи бе притичал да го извести), заразпитва, заклима с брадатата си глава, докато най-сетне пусна зет си и се втурна към харема му.
- Там има чужди жени! - кресна подире му Амир.
Беят не го чу; гърбът му потъна в междинната врата и веднага след това оттам дойдоха женски писъци и викове.
- Луд... Безумен! - рече полугласно ядосаният Амир и тръгна подире му.
Но той не влезе в стаята на болната. Само се спря на отворената врата, изумен, че вижда как огромното тяло на Джани, пречупило се до миндера, се тресеше от ридания. Неприятно потърсен от тая неподхождаща за истинския мъж мекушавост, Амир подири оправдание... Той за първи път съзна колко голяма е разликата в годините на брата и сестрата, каза си, че всъщност Джани бей е отгледал Есма и я има като своя собствена дъщеря. Ала от това неприязнеността и учудването му не намаляха. Дръпна се, върна се назад и когато влезе в пруста, не повярва на очите си. Заедно с Хашим-баба там стоеше още един мъж, и тоя мъж не беше англичанинът доктор Грин, не беше италианецът доктор Гайдани, а доктор Климент ефенди, за когото нито се бе сещал, нито бе поръчвал да го доведат.
- Другите хекими не отварят, господарю... Уморени били... Сали каза тогоз да викаме... И като няма друг...
- Ела! Върви след мен! - рече Амир и без да чува оправданията на своя изплашен слуга, бързо поведе българина към харема си. - Дано само не е късно.
А когато навлязоха в дългия коридор, той забави крачките си и извика силно, та да го чуят не само Кериман и майка му и да сложат яшмаците, но и Джани бей, който въпреки всичко не трябваше да се излага пред един гяурин със своите сълзи и ридания.
- Хекиминът иде! По-скоро!
Амир смяташе да остане заедно с майка си и стария Хашим-баба в стаята, дето докторът се бе надвесил вече над умиращата му жена. Но Джани бей не беше на себе си и не можеше да гледа тая сцена хладнокръвно, така че младият капитан, като се срамуваше за него, побърза да го изведе.
Двамата седнаха в пруста, засмукаха чибуци и зачакаха.
- Защо не повика някой по-опитен? - рече Джани.
- Повиках... Не искат.
Те отново замълчаха. И пак захапаха чибуците. Така се минаха още няколко минути. Джани избърса с ръкав челото си и каза:
- Ако се случи да я умори, и той няма да се върне в къщи.
- Климент ефенди няма да е виновен, бей!
- Виновен - невиновен...
- Не, в името на пророка, не е справедливо.
- Кое не е справедливо?
- Казано е: не отвръщай на доброто с лошо! Другите не дойдоха... а тоя...
- А ти защо толкова си окъснял да ги повикаш? - стрелна го с потъмнелите си очи Джани бей.
- Не бях в къщи.
- Аха!..
- Какво? Тук ли трябва да седя постоянно? Да я пазя ли? Ти да не седиш все в харема си!
- А ти къде беше?
- Бил съм, където съм бил - ядоса се Амир, че трябва да крие тъкмо онова, с което смяташе да се похвали.
- Я, я! Я го слушай... Капитане, ти забравяш с кого говориш!..
- Да не сме на служба! Какво искаш? Аз разпитвам ли те!..
Джани бей притвори затаено очи, брадата му щръкна. Той сигурно щеше да го разпитва, докато откопчи истината, както му беше в характера, но в същия миг вратата на харема се открехна и в процепа се появи косматото лице на Хашим-баба.