- Речи му, Амир! Речи му какво се чака!..
- Като стане, сам ще види - каза сдържано младият капитан, който бе облегнал гръб о миндера и на малки шумни глътки пиеше кафето си.
Гласът му изглежда подсказа на Джани, че е отишъл в приказките си твърде далеч пред един гяурин, па бил той и Климент ефенди, беят се ухили затаено, завъртя глава и рече:
- Е, важното е, че дните на тоя Гурко са преброени. Ако до месец не вземем Плевен, наречете ме...
Ала ненадейно вратата се отвори и той замлъкна учуден, защото Хашим-баба правеше път на някого. Беше ходжата на Молла ефенди джамия. Щом го видяха, двамата турци станаха на крака. Климент също побърза да се изправи.
- Всички сме в ръцете на всевишния - започна с успокояващ глас червендалестият топчест ходжа още щом пристъпи в стаята. - Да пребъде неговата воля, защото е казано...
- Да бъде! - пресече го безцеремонно Амир. - Заповядай, седни да пиеш едно кафе, хаджи Хасане... Тя, работата, се оправи!
- Моля да ме извините, ефендилер! - побърза да се сбогува Климент. - Аз трябва да отивам. Утре... в болницата... знаете!
- Щом трябва, върви, докторе! И хайде, благодарим! А сега вземи това...
- Чакай, бей, мой дълг е! - спря го Амир.
- Не, не, благодаря и на двама ви! Платено е, ефендилер - днес на табията... Случило се е, освободили сте единия ми брат от ангария.
- Имаше такова нещо - отбягна погледа му Амир.
- Тъй ли! - викна любезно Джани. - Само единия ли? Ти нали имаше още един брат? И той да не ходи тогаз!
Климент благодари отново; те се закланяха един другиму; и всичко беше така необичайно, така невероятно, ако си помислеше човек в какви времена живееха, че когато той излезе навън и се качи във файтона на Сали, не се сдържа и дълго се смя с глас.
33
През нощта при завръщането на доктора Андреа се събуди, чу какво се е случило и какво е казал полковник Джани, ала беше толкова сънен, че само слушаше, без да разбира, обърна се на другата страна и веднага заспа. Сутринта обаче, когато слезе в кухнята и видя, че Коста е облякъл синия костюм, оня, с който обикновено ходеше в чаршията, той внезапно се сети за среднощния разговор - че беят освободил някого от ангария и че тоя освободен е пак човек от тяхното семейство. Веселото настроение, с което се събуди, мигновено избяга. Той почувствува срам от сънародниците си, които, оставаха на табиите, спомни си за вчерашното премеждие, за бесилката; седна, закуси мълчаливо и като каза, че още на ранина има някаква работа в училище, облече палтото си, нахлупи феса и излезе.
Разсъмваше се вече, но мътна мъгла препречваше слънцето и навалелият през нощта сняг матово светлееше. От колко време вече не бе излизал от къщи толкова рано; толкова късно се бе прибирал, да!.. Той дигна яката на палтото си, тикна ръце дълбоко в джобовете и тръгна напреко през площада - край чешмата, искряща от лед под увисналите от сняг клони на чинара. Вървеше по навик към средината на града, дето бе истинското училище, превърнато от турците в болница, крачеше и си мислеше какво дребнаво и себично нещо е животът... Ето, говореше си той и в ума му беше Климент; дори и честният човек е принуден да се грижи първом за близките си, че тогава за другите... Инстинкт ли е това? - От възпитанието ли? - От нуждата, ли или от страха?..
По Витошка улица мъглата не бе така равномерно гъста, както на Куру-чешме, защото от страничните сокаци духаше вятър, разкъсваше я и я събираше на вълма. Слънцето тук трепкаше по снега с безброй златисти и синкави: светлинки. Мангали горяха пред малките дюкянчета и хората, които Андреа срещаше и отминаваше, бързо и шумно се поздравляваха. Да, въпреки ранния час тук улицата ставаше все по-оживена. Но като се взираше в лицата на минувачите, като се вслушваше в гласовете им, Андреа откри, че те едва ли не всички говорят по турски или по гръцки, или по черкезки, и че между тях рядко можеше да се съзре българин... Къде ми е умът! Та те са ги откарали вече; и само старите или куците... и чорбаджийските синове, дали с шепи пари - да, само такива може да се срещнат!.. А ние с Коста? Ние от кои сме? За какви ни четат хората, запита се Андреа и при все, че не запря крачките си, нещо секна и заседна в душата му. Той не си отговори: хора на консулите, на Джани бей, защото всичко в него настръхваше срещу такава нелепа мисъл, но срамът, изпитан в къщи, на мига се превърна в гняв, в озлобление, каквото го бе обладало вчера на слизане от табията. Нямам място вече в града, мислеше си той и сега. Ще замина!.. Но тоя път не бе само закана, чувствуваше го, че е неотменимо решение; той полипа в джобовете си има ли пари да плати таксата за тескерето и без повече да му мисли, бързо се отправи към Каракола.