Пред стражницата гъмжеше от заптии, все патрулирали през нощта, капнали за сън и зли; уличката нагоре, към Челеби джамия, ечеше от лая на хрътките им, сбрани сега наедно и затова съвсем побеснели, но Андреа не обърна внимание на нищо, а се вмъкна направо в стаята, дето издаваха тескеретата, каза на недочуващия кятипин, който за щастие го познаваше, че иска да иде при роднините си в Копривщица, (беше си намислил да прехвърли Балкана при Златица или при Буново), записа на един лист отличителните си белези и като остави десет гроша за таксата и още пет за бакшиш, кимна възбудено и излезе. Сега къде да върви? Тескерето ще бъде готово след два часа; а може и след четири. Да купи ли това-онова от чаршията за из път? Или да иде до училището - да, до училището ще иде, но по-късно... И на Буботинов трябва да каже - уж, че ще отсъствува само за няколко дни... Най-добре ще е да се отбие при Мериам. Откога не я е навестявал; тоя път ще е за изпроводяк! Може и да не я види вече...
Той се спусна през абаджийската чаршия, като се пазеше несъзнателно да не срещне баща си или Коста, като никога окъснели тая сутрин; лута се дълго из тъмния лабиринт на смърдящото гето и когато стигна най-сетне Солни пазар, сети се, че там е бесилката, но вече не искаше да се върне, макар злокобният й силует съвсем да развали настроението му. Той ускори крачките си, забърза, като криеше глава в яката си и избягваше да поглежда към увисналия замръзнал труп; а щом се изравни с входа на шантана, остро сви и се вмъкна в него.
Хитрият папа Жану, още с халат и шапчица, подреждаше по полиците своите бутилки и си пееше. Като видя Андреа, той се извърна цял, свирна с уста и извика с тъй познатия на младежа фалцет:
- Охо!.. Кого виждам!..
- Как е, папа Жану?
- Караме, мой драги...
- Не се съмнявам! От стара коза яре си ти...
- А ти къде се изгуби?.. Вчера, като окачиха оня, рекох: дали не е нашият симпатичен господин!..
- Някои хора са родени да гадаят на боб - рече Андреа. - Не вярвам чак толкова да се разтъжиш за мене.
- Друг ще се разтъжи, друг! - намигна папа Жану и смехът му, тънък и писклив, изпълни и най-далечните ъгли. - Какво ще пиеш? Мастика? - попита той, като изведнъж стана сериозен.
- Промених разписанието, папа Жану. Сутрин не пия - рече Андреа и тръгна към вътрешността на шантана.
Както винаги, коридорът беше неосветен, но той намери пипнешком вратата на Мериамината стаичка. Тоя път не беше заключена. Бутна я, вмъкна се вътре, затвори я с гърба си и сложи резето.
Насреща, в пролуката на батистените перденца, се промушваха няколко снопчета бледо слънце, но стаята беше в полумрак и в първия момент на Андреа се стори, че Мериам не е сама в леглото. Оня подлец не можа ли да ме предупреди! - изруга той на ум съдържателя. И щеше да побегне от стаята, когато, свикнали на здрача, очите му откриха, че това до нея на възглавницата е косата й и че едната й ръка беше надигнала завивката, сякаш там имаше чуждо рамо... Спи, рече си той, пристъпи, обладан от грубо желание, и приседна до нея. Тя наистина спеше, отпусната, тежка, извърнала на една страна главата си, с избърсано червило, с изтрити вежди, с издълбани от живачната помада бузи, точно такава, каквато я беше виждал, и все пак по-грозна, по-противна, както му се струваше сега.
Като да почувствува погледа му, тя се размърда, усмихна се и се протегна. Но това беше насън. Тя пак се успокои и се отпусна. А в него похотливото желание отново се разпали, по-силно отпреди, дори и в грозотата й имаше нещо, което го възбуждаше; с изтръпнали пръсти той отви покривката, зашари с очи по изскокналата из процепа на ризата бяла гръд и по разтегналите се бедра... Свали феса си, разкопча палтото и се засъблича. Но трябваше да стане прав и това отдалечаване като да изгаси огъня му. Отвисоко, той я обхващаше с поглед: просната, нагла, леко потреперваща от студа; очите му не виждаха вече само гърдите, но и грозното лице, ризата, отмахнатата завивка. Той като да откриваше мръсните следи на последния непознат, лежал нощес до късно при нея, потърси се, отврати се и се изплаши, щом си помисли на какви опасности се е излагал... Нещастница, нещастница, съжали я той. Тя го прави за хляба, но аз?.. Та аз дори пари не й давам - търся оправдание, казвам си, че ме обича... Долен човек съм! А кой плаща на господаря й, когато тя ме приема тук? Папа Жану не е от сантименталните...
Той се присегна, зави я, но тези мисли не му даваха покой. Тя плаща. От своите пари; от парите, които е получила за тялото си от другите... С тях плаща за него... Тогава кой се продава - тя или той?
И защо? Защо? - сам не се разбираше младежът. Да бях заситил поне в себе си оня копнеж, който ме е спохождал... Да, тъкмо в тая стая; последния път... Или не само тук! А там... вчера... Той стоеше, не помръдваше - и странно, че вече не беше тук, а в салона на Госпожата... Неземната музика отново се лееше в душата му... и някак си целият свят беше друг... съвсем друг... О, всичко, всичко е напразно, ще замина утре на ранина... И дори да се върна, тя няма да е вече тука...