- О, нищо... А и ти ще съумееш, знам. Ти не държиш много... Но защо ли говорим за това! Сега разлъка ни чака - засмя се той, придърпа недоизпитата си чаша и като гледаше през искрящото вино и го полюшваше, усмихна се и тихичко запя:
- Всъщност, не! - рече той и сложи обратно чашата на масата. - Това, което изпитвам, е съвсем друго... Шест години живях с ония хора!.. И езика им, и душата им знам... Колко разговори сме изприказвали за нашата страна... А те сега с хиляди са тук - разбираш ли, Андреа? Струва ми се, като че са ми дошли на гости... а пък аз, стопанинът, още не съм излязъл да ги посрещна... Сантименталност, нали?
Андреа се усмихна, но думите на брат му пак го бяха раздвоили и той отбягна погледа му.
- Като казахте за стопанин, че се сетих за моята стопанка - засмя се и Коста. - Я чакай да й кажа, преди да е легнала... Нещо по-топлички дрехи да ми приготви. Балкан е това, хей! - прибави той въодушевено и се запъти навън.
Когато стигна вратата на стаята си, Коста неволно се вторачи в пролуката, отдето струеше тясна ивичка светлина. В стаята говореха. Чуваше се тъничко засмяно гласче и друг глас, който се преструваше на строг, а въпреки това беше весел... Как познаваше той тия гласове! Не се мъчеше да различи думите, добре можеше да си представи за какво говорят; но каква наслада беше за него да ги слуша!.. Ето, веселата камбанка пак се смее!.. И строгият глас: "Мисли му, ще кажа на баща ти!"... Какво става там? Какво правите? - питаше и се топеше от щастие той, защото добре знаеше какво става там и какво правят... Докато внезапно се спря... Какво беше това? Каква мисъл го прониза - че може да не ги види вече?.. Отпъжданите напреди опасности, ония опасности, за които той не искаше да мисли и които така лесно бе прикривал зад братовата си униформа и сигурната пътека, сега налетяха с грак върху му, заглушиха милите гласове, пропъдиха спокойствието на душата му. Не, тази работа не е за мен, мислеше той изтръпнал и не помръдваше. Ако, не дай боже, се случи нещо по пътя... или да ни хванат... или нещо, докато минаваме, да ни опушкат... И вълци има, цели глутници... Не, тати е прав - луда работа е! Аз съм женен човек, дете имам... друго чакам... Какво ще прави Женда без мене? И той се канеше да се върне при братята си и да им каже точно тъй: "Какво ще прави Женда без мене?"... Те ще го разберат; не може да не го разберат. Най-сетне по своя воля е решил, по своя воля може и да откаже... Но какво ще прави пък бати без мен? Ще се оправи ли самичък?.. И знае ли човек какво ще излезе от всичко?.. Тая мисъл го стресна. Той се опомни, каза си, че каквото е решено, решено е, махна с ръка и влезе в стаята.
Жена му беше до миндера, дето лежеше Славейко. Като чу стъпките му, тя извърна глава и стана права.
- Събудил се - рече тя. - Не иска да спи! Я му се скарай...
Да му се скара... Как ще му се кара тая вечер!
- Де е мама? - попита той, колкото да прикрие вълнението си.
- Отиде да разтреби на братята ти...
Коста пристъпи към миндера и седна на столчето, отдето бе станала Женда. Седалото беше топло от нейната топлина; тази топлина се преля в него и увеличи мъката му.
- Защо не спиш, Славейче? А? - попита той.
- Не ми се спи, тате!
Момченцето го гледаше с големите си очи. Е, какво да му каже сега?..
- Трябва да спиш - рече той. Гласът се силеше да е строг, а ръката милваше челото и косицата на детето.
- Разправи ми една приказка де!
- Той, чичо ти Андреа може да разправя, аз не мога. (Андреа ще е тук, той ще му разказва приказки).
- И ти можеш, можеш, можеш!
- Ама не знам... Не помня...
- Ами за Крали Марко?!
Да, за Крали Марко знаеше... Но разправяха ли му се сега приказки? Мислите му се пилееха, после се заплитаха във възел... Той започна, позапъна се, а след това се увлече и почна сам да притуря за вила самовила, за черния Арап и за каквото му дойдеше на ум...
- Спи ли? - приближи го жена му.
- Не... още не спи.
Но равномерното дишане на Славейко му подсказа, че е заспал, и той се надвеси да го завие. При това движение ръцете му се срещнаха с ръцете на Женда, тя го погледна, но вместо желание погледът и усмивката й само му припомниха неговата тревога.
- Иди... Приготви ми топли дрехи за път - каза той, като избягваше очите й.
- За път ли? - изправи се тя. Де в тия времена, бе Коста?
- Ами по работа - каза той все тъй, без да я погледне. - За няколко дни само... С бати Климента отиваме!
Името на Климент видимо я успокои и тя се отправи към шкафа. Докато му отбираше топли гащи и дебели чорапи, тя му заразправя нещо за бременността си - не, не за детето, което чакаха, а че била погрозняла. Но това не беше истина; тя го знаеше и го говореше, та да му се хареса повече. А той щеше да я харесва дори и да беше погрозняла, макар често да споменаваше на шега пред нея бялата Катина терзийката и гюзел Таска, и още две-три други градски хубавици, които бе позаглеждал на пътя... Колко глупаво е било всичко, мислеше си той сега. Ами че тя, моята, е къде по-хубава от тях... И нима се минаха вече седем години!.. Ако не беше Славейко, нямаше да го повярва - като че вчера беше... Спомни си как я видя за първи път в Ихтиман, с оная, розовата кърпа на главата... И сега отива ужким в Ихтиман. Ами ако не се върне?.. Че аз съм бил голям страхливец, бе! - рече си възмутен Коста. Пътеката нали я помня; и брат ми не е кой да е... Веднаж само да се доберем до руснаците, там на ръце ще ни носят! Да, но ако, не дай боже, турците узнаят, че сме прескокнали оттатък? Откъде, кой ще им каже, лесно се успокояваше Коста. Тоя път и Женда ще си затваря устата! Пък и след два-три дни ние сме си тука...