- Да ти приготвя тогава и за ядене - попита жена му.
- Чакай! - спря я той, разтревожен, че в кухнята тя ще се разговори с баща му или братята му. - Утре, преди да тръгнем... Тескере имам да вадя, и кой знае още колко ще се въртим, докато намерим някоя каруца за нататък...
На Женда и без това й се спеше. Но тя се извърна към мъжа си, учудена от настойчивостта му.
- Ама аз и сега мога - рече тя.
- Не, не... Стой си тука!.. Да си лягаме, а, булка? - прибави той по-меко, с разнежена усмивка, която се разля по цялото му черновеждо, хубаво, кривоносо лице.
Тя не каза нищо, не кимна дори, а се върна при шкафа и заразкопчава роклята си. В другия край на стаята той също се събличаше и от време на време очите му се спираха на пълните й рамене, на наедрелите гърди, които се надигаха под ризата, и на тежката плитка, която тя бавно сплиташе. Спираха се и на корема й, който още не личеше, но щеше да проличи - и тая мисъл превръщаше сега страстта му в умиление и нежност... Той се съблече преди нея, приближи иконостаса. "Запази ги... жена ми, сина... другото... Пак да се върна при тях, само това те моля"... - шепнеха беззвучно устните му. Други път той само се кръстеше, но сега се надигна и целуна посребрената десница, с която Богородица беше прегърнала младенеца си.
- Угаси! - рече Женда, когато видя, че мъжът й се обърна и тръгна към леглото.
Той духна лампата и легна. Под тежестта му дървеният креват изскрибуца, а хладните постелки пропъдиха мислите му. Той се зави по-добре, отпусна се. Очите му свикнаха с тъмнината, а и кандилото в ъгъла пръскаше трепетлив зрак. Там се мяркаше силуетът на Женда. Една мисъл в две души, мислеше си той, като я гледаше, че се надига да целуне и тя иконата, и я чакаше да приближи в тъмнината. Тя легна до него, но той провря ръка под врата й и я прегърна. Пръстите му докоснаха меката й гръд, а тя цялата се притисна към него... Не, нямаше го желанието, бягаше страстта. Той чувствуваше туптежа на сърцето й и му се искаше да остане така, неподвижен, без да спи и без да мисли. Вън, в отвода, се отвори вратата на кухнята, чуха се гласове, стъпки - на братята му, които се качваха по стълбата към горния кат; и други стъпки се чуха по-късно, и покашлюването на баща му, този път задавено, уморено; после пак нещо изскърца в нощта, някой приближи, спря се от другата страна на вратата им, сякаш се взираше през процепа и се ослушваше.
- Коста! - чу се приглушен женски глас.
- Майка ти... - трепна Женда.
Майка му - старият й е казал и сега вече сън не ще я хване.
- Няма ли да й се обадиш? - прошепна учудено в лицето му Женда.
- Утре - прошепна той. - Знам за какво ме вика...
Гласът зад вратата не се повтори; стъпките се отдалечиха, заизкачваха се тихо по стълбата. Отива да придумва бати, помисли Коста и беше доволен, че не се обади. Нека Климент й обясни, Климент по-умен... А аз? Нали трябва да кажа на Женда? Не, да не я тревожи сега, щом тя и без това утре ще научи всичко. Но минута по-късно и мимо решението си той се чу сам да казва:
- Жендо! Ние с брата... при руснаците отиваме... Ако, не дай боже, се случи нещо, рекох да знаеш.
Замълча, заслуша се. Какво щеше да отвърне тя? Но тя не се обади, не помръдна. Само дъхът й равномерно и влажно го пареше по ръката.
- Спиш ли? - попита Коста, като едва-едва надигна глава.
Тя не отвърна и сега. Спеше. Той се отпусна на възглавницата, заслушан в диханието на жена си, което се преплиташе и се сливаше в мрака с диханието на сина му.
37
Макар подводните реки на чувствата им вече цял месен да се стремяха една към друга, до тая вечер при стария геран Андреа и Неда не съзнаваха ясно накъде отиват и какво означава за всеки от тях това мъчително влечение. Ала замайващият миг мина, дойде нощта и онова стремление, което доскоро бе свенливо, неосъзнато, сега властно ги подтикваше да мислят един за друг, да се дирят и да се намират мимо всички препятствия.