Ала на сутринта тя го видя по риза и усмихнат на неговия прозорец. Очите му й говореха нещо, което тя не разбра, защото лудо се изплаши. Побягна, скри се, а после, без да се разбира сама, върна се при прозореца и надникна иззад пердето. Андреа беше слязъл долу, в двора, замеряше със снежни топки момченцето на брат си и се смееше. Игривата му веселост и смехът му я поразиха. Как, нима това, че заминава, за него не означава нищо? Ала малко по-късно тя откри, че той все поглежда към прозореца й, и от тия погледи, които така упорито я диреха, цяла изтръпна. Не... не! Невъзможно. Не, аз съм безумна!.. А защо, защо да не му махна с ръка?.. Той заминава! Скоро и аз ще замина и никога няма да го видя, каза си тя и беше готова да отмести пердето. Но в тоя миг за нещо я извика Тодорана, после брат й я спря да й поиска съвет за годежното празненство, което всички в къщи усилено подготвяха. Когато се върна пак при прозореца, Андреа вече не беше в двора. Господи, прошепна само тя, залепи чело о стъклото и заплака.
Плачеше, без да помръдне, без глас и както й се струваше на самата нея, плачеше единствено, защото не беше му махнала с ръка за сбогом. Ала в същото време, без да разбира и тя защо, онова, което наричаше свой роман, оживя пред очите й - не вече както през нощта, мъчително и страстно, но някак безнадеждно, някак безвъзвратно. Като в латерна магика, картините се меняха една след друга и тя ги гледаше. Виждаше себе си, него. Виждаше погледите, които си размениха, когато тя отиваше да се запознае с бъдещата си belle mere, и как после го срещнаха с файтона... А на приема той нарочно не искаше да танцува с нея... И после в дома на Госпожата, когато мислите й като да го извикаха; и още в бараката, дето тя за първи път почувствува какво означава всичко това... О, прошепна Неда, стигнала най-после до вечерта при стария геран, до прегръдките и целувките, които я бяха зашеметили; сякаш е било предопределено и другояче не е могло да бъде!..
Но щом разбра, че целият й вътрешен живот напоследък се беше стремил именно към нощта, която мина, тя изведнъж изстена, хвърли се в леглото и зарида с глас. Няма да го видя; чувствувам, предчувствувам! - повтаряше тя. Ах, как е жестоко всичко... Как е безсърдечно...
Тя сама не знаеше колко време плака. А когато постепенно се успокои, умът й като че ли беше празен. Облегна гръб о ковьора, гледаше пред себе си и не помръдваше. От стълбището идеха гласове - високият въодушевен глас на мисис Джаксън, която казваше, че заминава да се запознае с живота в бейските чифлици из околните села... И после, престореният и все пак обиден глас на Филип: "Ще бъде интересно, не се съмнявам... Но ще се върнете за нашето празненство, нали, Маргарет!"... "Колко сте мил! Е добре, обещавам!" И пак се смее... Неда не искаше да мисли за техните отношения. Собственият й живот така се бе заплел, че не би могла да каже вече кое е добро и кое лошо.
Час по-късно, както се бяха уговорили с Леандър, файтонът на консулството дойде да я вземе. Известно време тя се колеба да се престори ли на болна и да не иде. Но после тази дребна лъжа, която искаше да прикрие голямата, изневярата, й се стори унизителна и с отчаяна, натрапчива смелост тя бързо се качи във файтона. Все едно, че съм сънувала. И какъв смисъл да разправям на Леандър съня си, когато той ще го наскърби и ще го унизи... Не, не... Всичко беше само един неосъществим сън, мислеше си Неда.
Ала когато файтонът отмина аптеката на Сабри бей и спря пред консулството, тя внезапно цяла се разтрепера. Насреща, откъм превърнатата в болница Буюк джамия, с широки, възбудени крачки приближаваше Андреа. Щом видя радостното изражение на неговото слабо лице, много значещата усмивка, черните очи, които закачливо влюбено я гледаха, Неда изведнъж разбра, че нещо особено се е случило; че той не заминава, че няма да замине и че онова, което тя с такава увереност наричаше сън, беше истина и само истина.
Нея вечер тя облече подплатеното с кожи палто, забради се и тихичко се измъкна от къщи. Не изпитваше вече нито срам, нито угризение на съвестта. Само един отчаян страх, че може да бъде открита. За щастие дядо й все още не беше се върнал, а баща й и Филип спяха дълбоко.
Тя прекоси задния двор, отвори портичката в зида и веднага се озова в прегръдките на Андреа.
- Отдавна ли чакаш? - прошепна тя, щом си пое дъх от целувките му.
- Много отдавна.
- Не можех по-рано.
- Да, не можеш по-рано. А аз чакам... чакам...
- Какво... с такъв глас? А! - засмя се тя. - И аз бях от тия, дето чакат... Защо се отдръпваш! Но, Андреа! Защо?