- Недей, моля те. Не искам да ме лъжеш... Да се заблуждаваш сама...
- Да се заблуждавам...? О не! Само това не!
- Ти си сгодена.
Тя не проговори.
- Може би са те насилили! - попита той с ирония в гласа.
- Не. Аз сама.
- Да не говорим тогава.
- Напротив. Да говорим!.. Сама исках тоя годеж... Харесвах Леандър... Обичах го...
- Е, още ли го обичаш?
- Не знам... Не, не ми се сърди.
- А защо си дошла тогаз!
- Боже мой... не разбираш ли?
- Не разбирам - каза мрачно той. - Него обичаш, а с мен какво, забавляваш ли се?
- Андреа!
Той изведнъж я сграбчи брутално.
- Забавлявай се, щом е така! И аз ще се забавлявам.
- Не, не... не бъди такъв - отблъскваше ръцете му тя. - Не разбираш ли наистина, че с тебе е друго... Тебе аз те любя... Не знам... Мислех тая сутрин как стана всичко... Виждам, че не мога другояче... че не мога без теб... Защо мълчиш? Говори ми, Андреа!
Внезапно Андреа попита сухо и зло - а гласът сякаш не беше негов:
- Колко пъти те е целувал той?.. Кажи де! Целувал ли те е?
Тя кимна и той като да очакваше тъкмо тоя отговор, рязко се отвърна от нея.
- Не бягай, моля те... Андреа!.. Прегърни ме, студено ми е - силеше се тя да обърне всичко на шега; а наистина зъзнеше, но от страх. - Боже мой, какъв си бил... И за какво?.. Та той е мой годеник...
- Искаш да се радвам ли?
- Несправедлив си... Тъкмо ти! Да ти припомня тогава историите, които разправяше на приема... Пък и друго съм чувала за тебе! Да!
- Я виж! Кой е имал грижата?.. Сигурно брат ти?.. Слушай, не мисля и да се оправдавам. Знай го!
- Не ти искам да се оправдаваш, Андреа.
- Трябва да разбереш, че не мота да те деля.
- Да ме делиш... Та ти направо ме открадна от него!.. О, какво говоря аз... Не, не ти, аз дойдох сама... Сама. Ето ме! Не, изслушай ме. Искам да знаеш всичко... Тая вечер, преди да дойда, бях се заключила и прочетох дневничето си...
- Откога пък пишеш дневник?
- Не сега. Преди... Господин Буботинов тогава ни беше казал... Но ти го знаеш. И така си отиде; после и в пансиона. Искаш ли да ти го дам? Да видиш само колко глупава съм била... Няма страница, дето да не е твоето име... Той... той... Ах... ах!..
- Смайваш ме! - каза той - Излиза, че съм бил герой, без дори да подозирам.
- Но ти не знаеш за портретчето!
- Портретче - чие?
- Твое, господине! Още съвсем като момче; косата ти стригана... Залепила съм си го в дневника. Преди като го видях, и го целунах!
- Извинявай, но... Мой портрет в тебе?
- О, да! Всъщност ти нищо не знаеш. Аз тогава те обичах... После, като заминах, за Виена... в пансиона... Как ми беше тежко там в началото, ако да знаеш! Нямах приятелки... всички страняха от мен... Нали бях дива българка!..
Той изръмжа някаква острота към ония там, в онова далечно време, седна върху затрупания със сняг геран, привлече я на коленете си.
- Разправяй.
Тя разказа за своя живот в пансиона и как единствен приятел в началото е бил дневникът й. В дневника си тя разговаряла с него, с Андреа.
- Само колко пъти съм целувала портретчето ти...
- Това със стриганата коса?
- Да...
- Поне приличам ли там на човек?
- На човек... в смисъл на мъж, както сега, не. Но там си едно много сладко момче.
- Дявол да го вземе, откъде се сдоби ти с това портретче?
- Откраднах го - каза тя.
- Я!..
- Учудвам ли те вече, а?
- Не... Вече не!
- Тогава... да, бях един път у вас... Преди да замина. Видях го на полицата, в стаята на вашите... Не можах да се сдържа, вземах го... Но ти може би си казваш: ето какви неподозирани таланти има!
- О! - разсмя се той и бързо я целуна. - Уверявам те, само такава ми харесваш... Не си ли разбрала, драга моя и любезна госпожице, че от всичко най-много мразя престореността на ония там ваши важни дами и господа!..
Да, тя отдавна го бе разбрала. И всъщност това беше единственото, което ясно и определено разбираше: той е като нея; и тя е като него. От младостта им ли произтичаше това тяхно сродство? (Защото, колкото и да се възхищаваше от културата на Леандър, тя никога не беше дирила в душата си такова сродство с него). Не, не само от младостта... Двамата седяха в студа прегърнати и никой не помисляше, че е късно, че е опасно, че е нечестно. Разговаряха. За какво?.. Просто разговаряха без насита. Всеки искаше още от другия... Подхванеше ли той, тя трябваше да знае всичко - как е било, защо е било и обича ли я сега; подхванеше ли тя, той я измъчваше с въпроси - и като да беше пред някакъв неумолим съдник, тя отговаряше, обясняваше, оправдаваше се, а несещана досега сладост имаше в това, да седи в прегръдките на тоя съдник и да разкрива душата си... Те ту говореха за книги и кой какво е чел, и какво обича да чете, и защо обича страстно тъкмо това, а не друго; после без връзка се прехвърляха на войната и какво им носи тя, и какво очакват те от нея, какво желаят; после пак за любовта си - обичаш ли ме?.. Обичам те!.. А ти? А ти? О, ако знаеш как те обичам... Разговорите им непрестанно описваха полукръгове - един, втори - и ето ги, че пак се срещаха, пак сключваха кръга...