- О, боже мой! - каза тя, сякаш разбудена от градския часовник, който едно след друго биеше полунощ. - А като си помисля, че ти сега можеше да не си тука, че можеше да си някъде в Балкана или и аз не знам къде...
- Остави - каза той, разбуден сякаш на свой ред не от ударите на часовника, а от нейните думи. - Недей ми припомня.
- О, Андреа... Колко много неща не трябва да си припомняме - прошепна тя и още по-силно се притисна в него.
3
А в това време Климент и Коста бяха прехвърлили вече билото на планината. По-младият, Коста, бе изкълчил силно левия си крак и все повтаряше:
- Да поспрем отново... а, бате?
- Върви... върви още малко!
- Ох!.. Не мога...
- Ами дръж се здраво в мене де! Подпирай се и с тоягата... Ха така!
- Не мога вече с тоя крак... Ох, не мога, братко! - пъшкаше Коста и при всяка стъпка се гънеше и се чупеше, защото изкълченият му крак от студа се бе съвсем подул.
- Чакай, чакай да се подпра за малко - рече той задъхано, когато заобиколиха отвесната червеникава скала, препречила погледите им към далечината, спря се, облегна гръб, но скоро се свлече и цял се отпусна в снега.
Климент хвърли вързопа, който носеше, и също седна до него. Бяха изтощени, плувнали в пот, ала седяха един до друг в снега и никой не помръдваше, макар да знаеха, че ще простинат. Нощта отдавна бе минала; рядко обраслата скалиста теснина, по която се свличаха, блестеше от насрещното слънце и турските постове, ако се намираха някъде наблизо, непременно щяха да ги забележат.
Нещастията им се заредиха още от селото Богров, дето слязоха от санитарната кола, с която пътуваха, и неочаквано се натъкнаха на хаджи Мина, тъста на съседа им Радой. Наистина, старият хитрец се заговори с файтонджията си турчин и се преструваше, че не ги забелязва, но те бяха уверени, че ги наблюдава под око и че ако не им се обажда, то той сигурно за това имаше някаква своя, лична причина. Климент дори подозираше тая причина. Напоследък покрай голямата търговия на зетя си хаджията бе обхванат от своята някогашна страст, сарафлъка. Отде вземаше той ония позлатени икони и сребърни кръстове, които докторът неведнъж го бе виждал да продава на колекционерите англичани? Не ги ли закупваше от османлиите, ограбили при отстъплението си не една черква и не един манастир? Възможно беше и сега набързо да е обиколил турския тил; до оня ден си беше в града... Да, срещата с хаджи Мина сериозно ги разтревожи. Научеха ли в София, че отиват към фронта вместо към Ихтиман, както ще каже Андреа, много непредвидени неща можеха да се случат...
В Потоп квартируваше черкезка конница и като не искаха да рискуват, Климент и Коста заобиколиха селото отдалече. Но тъкмо по това време снегът, който валеше от сутринта, се усили, превърна се във виелица, те изгубиха пътя и чак късно вечерта успяха да стигнат Чурек.
Селото спеше, затрупано от снега, а те и нямаха работа в него, макар че силно им се искаше да се постоплят и да пият по едно греяно вино. Скоро Коста намери пътеката и както предполагаха (защото я нямаше отбелязана на никоя карта), турците не бяха я завардили.
Те тръгнаха нагоре, покрай скованото от ледове поточе, нетърпеливи час по-скоро да се прехвърлят оттатък билото и най-късно в полунощ да стигнат Врачеш. Пътят се виеше стръмен, на места невъзможен, препречен от скали и преспи, а те още отсега се чувствуваха изморени. Особено Климент. Те се провираха между дебелите гладки стволове на букаците, между натежалите на всички страни клекове, често по ръба на урвите и все до пояс в сняг, с вледенени дрехи, с вкочанясали крака, а по челата и по вратовете им се стичаха браздулици пот... Отдавна не валеше. Но тук, горе в планината, имаше постоянно вятър и той ги пронизваше всеки път, щом се спираха да отдъхнат. Понякога от невидимите черни клони се изсипваха снежни грамади. Тогава двамата братя викаха и се търсеха с глас, засипани и загубени в страшната белота на зимната нощ.
Вече не се бояха, че ще срещнат турци. И да имаше постове тук, сигурно се намираха някъде на завет, край напаления огън; безсмислено би било да седят в призрачната гора, дето очите виждаха на всяка крачка привидения или пък нищо не виждаха. Но на Климент и Коста неведнъж се счуваше, че вият вълци. Ехото ли разнасяше злокобния вой от склон на склон, от дефиле в дефиле или подивелите от глад хищници бяха някъде съвсем наблизо? В такива мигове изтръпналият Климент бъркаше бързо за шестака си, малък удобен "Лефоше", купен на времето в Петербург, а брат му придърпваше голямата кама, която беше препасал, и за безброен път се упрекваше, че не бе взел револвера на Андреа.