Те стигнаха билото на планината. За тяхно щастие вълци все още не се появяваха. Климент на няколко пъти се спира да почине, пали с премръзналите си ръце клечки кибрит, гледа часовника... Крива им беше сметката. Полунощ отдавна минаваше, а те едва бяха започнали да се спускат. Бъди спокоен! - уверяваше го брат му. - Преди да се разсъмне, ние сме там... Ами че това е надолнище; виж как се върви! - казваше Коста и въодушевено, нетърпеливо тръгваше напред с голямата торба; в нея беше цивилното палто на доктора, което той смяташе да облече вместо шинела, щом наближат руските линии.
Но тъкмо тогава ги сполетя отново нещастието. Коста се изтърколи и уж се смееше, докато се свличаше надолу по невисоката урва, уж не изпускаше торбата, та да не я изгуби, когато единият му крак се заклещи в някакво коренище, закрито от снега. Той се изви, изрева от болка, откачи крака си и се прекатури. Докато лежеше в дъното на урвата, за миг колкото смаян, толкова и безчувствен, само една-единствена мисъл имаше в ума му: Счупих го... Отиде тя... Стана!..
Всъщност кракът беше само силно изкълчен и притичалият долу Климент го намести, доколкото условията позволяваха. За проклетия от студа ставата се поду и отече, болките се засилиха, скоро станаха нетърпими. А времето минаваше; развиделяваше се вече; двамата братя не можеха да останат по-дълго тука. Те изпълзяха из урвата и тръгнаха пак. Ала тоя път изтощеният Климент трябваше да мъкне вече не само торбата с дрехите, а и да подкрепя своя окуцял брат.
Те се спираха на всяка крачка. И колкото повече вървяха, толкова по-много силите и на двамата отпадаха. Предишното въодушевление на Коста се замени с отчаяние и страх. Той ту псуваше безпричинно, ту се упрекваше с най-остри думи, че се е хванал в такава безумна работа.
- Защо ми трябваше... Ами... ние ще си замръзнем тука... И чуеш ли вълците, а?.. Няма да ни се размине, няма...
- Върви!.. Върви! - само повтаряше Климент, обладан от някаква безнадеждна упоритост, и сам едва помръдваше краката си под тежестта.
Така те напредваха - докато най-сетне нощта се превърна в ден; докато навлязоха в оня тесен, рядко обрасъл скалист улей, който ги водеше все надолу; докато загубиха и последни сили и безволно се строполиха в снега, в подножието на високата червена скала, която дълго време им се беше струвала примамлива, окуражителна цел.
- Не, не мога повече - изпъшка Коста.
Можеш - каза Климент.
- Ох, аз ли знам или ти знаеш...
- Можеш - настоя Климент, без да го погледне.
Коста мъчително разтегна устни. За няколко часа лицето му бе изменило чертите си - издължило се, очите хлътнали страдалчески. Само големият му нос си беше все тъй шеговито кривнат, докато дебелите черни вежди се извиваха в отчаяни дъги.
- Бате...
- Какво, братко?
- Чувай, нали видиш пътеката.
- Виждам я... Е, какво?
- Я ме остави ти и върви... Тя сама ще те изведе.
- Това ли можа да измислиш!..
- Ами тъй де... Намери ги там, свърши работата... После ще се върнете...
- Да ти намерим оглозганите кокали ли? Добре си го измислил!
Коста и не мислеше това, което говореше. Той дори изпитваше ужасен страх, че на брат му би могло да хрумне подобно намерение. Но тъкмо защото се боеше от възможността да бъде изоставен и защото отпъждаше подобна възможност, като си казваше, че тя не може да се зароди в ума на Климент, той неочаквано я изрече гласно. Искаше да се увери, че брат му ще се възмути, нежели да провери страховете си. И сега бе доволен.
- Да ставаме - каза докторът.
- Почакай още мъничко...
- Ще замръзнем!..
Като се опираше в скалата, Климент с мъка се надигна. От умора му се виеше свят. Той се олюляваше и трябваше да мине известно време, докато почувствува, че стои здраво на нозете си. Наведе се да помогне на брат си, хвана го под мишниците и го затегли полека нагоре.
- Хайде, бавничко...
- Не мога... О... о... Чакай, ще падна!..
- Няма да паднеш в морето я.
- Ох, слушай! Остави ме тука! - замоли внезапно Коста; но вече не изпитваше и не проверяваше, а чувствуваше само, че не е повече в състояние да върви.
- Стига, Коста! Тръгвай!
- Не, не, остави ме. Наистина ти казвам!.. Ще се кача на някое дърво... Помогни ми да се кача... и никакви вълци - викаше Коста, убеден, че е намерил изход, упорит, настоятелен, дори капризен. - Ти нали видиш, че не мога... Нали си доктор, не видиш ли!..