- Как ще се делим, човече... Не, не!
- Че то не е просто да вървиш... Я погледни: не мога да си изваждам крака от снега... Щом го превия и... ужас! Какво ти изкълчен, счупен е сигурно!..
- Аз ли разбирам, Коста, или ти?
- Ох, всеки си знае... Чувай, помогни ми да се кача на дървото, дай ми револвера си и върви... Ей го там едно разклонено дърво! Тъкмо до скалата, лесно ще го намериш...
- А ако не я намеря на връщане същата пътека? - рече докторът в отговор на изкушението, което за миг го бе обзело.
- Как тъй няма да я намериш?.. И стъпките ще личат!
Климент погледна неволно назад към пътя, дето бяха минали. Наистина донейде стъпките личаха, но по-надире вятърът бе изравнил снега.
- Не! - извика той, ужасен, че повторно се поддава на тъй коварното изкушение. - Я вземи торбата... Качвай се на гърба ми!
- Ти себе си не можеш...
- Качвай се!..
Той нарами брат си, помъкна го, повлече го, залюля се и залитна заедно с него в снега. Но дързостта като да разпалваше въображението му. Той веднага скочи, свали широкия си офицерски колан, закопча го в кръг и тикна едната му страна в ръцете на Коста.
- Обърни се на гръб и се дръж здраво! - викна той, затегли го силно, втурна се да тича. - Шейна!.. Същинска шейна!..
И наистина, по надолнището излегналият се на гръб Коста се пързаляше като шейна и докторът не преставаше да го тегли, да тича запъхтян, да залита и все пак да тържествува. Колко пъти се спира и пак подхваща ту едва-едва, ту тичешком, той сам не знаеше... Бяха се минали часове и теснината отдавна остана назад; някъде от изток се зачуха оръдейни гърмежи, ехото ги повтори, разтегна ги и ги потрети, когато един завой внезапно откри пред очите на двамата широка плоска долина. С река надлъж по нея, с ясно очертан път, който се точеше успоредно на реката. Наистина тази долина беше още твърде далече и долу, но виждаха се безброй тънки пушеци да се вият и да се събират високо; някакви правоъгълни очертания се виждаха, някакви тъмни петна върху белия сняг и щом ги съзряха, братята лудо се запрегръщаха. Ето ги там насреща Орхание, Врачеш - краят на техните страдания! Там са руснаците! Там е свободата!..
- Пристигнем ли, ще изпия десет чая. Докато се напаря целият! - смееше се Климент, припомнил петербургския чай и ония незабравими дни и години, оставили дълбоки следи в душата му.
- Какъв ти чай! - сияеше лицето на Коста. - Аз пък ако не му гаврътна половин килце греяна... Ех, майка му стара!.. Само тоя крак да не беше, бате!..
- Потрай, ще го оправим крака, Коста! Всичко ще оправим... Дръж, дръж се в колана и да вървим по-скоро!..
- Не, ти се умори... Ще походя!..
- Не съм уморен! Дръж се!
- Искам да вървя!..
Радостта мигновено бе възвърнала силите и на двамата. Един до други, като се подкрепяха и се олюляваха, като охкаха и се смееха на всяка крачка, те заслизаха надолу, без да откъсват очи от долината, която се разкриваше между върхарите на дърветата. Бяха в толкова повишено настроение, че мина доста време, докато Климент се сети, че трябва да свали шинела и да облече вместо него палтото, което носеше.
- Вярно, бе! Ама че сме и ние! Добре, че не срещнахме досега братушките... Вземват те за турчин и виж, че опушкали и двама ни - рече Коста и очите му се подхилкваха, защото в края на краищата всичко беше минало благополучно.
Докато докторът събличаше шинела, Коста извади от торбата палтото му - тъмносиньо, подплатено не с кожи, а с копринен хастар. В Петербург докторът го носеше само есен и пролет, но платът му бе от доброкачествена английска вълна и то топлеше не по-зле от шинела. В дъното на торбата имаше и скъп самурен калпак, подарък на Климент от една негова хазяйка, същата оная хазяйка, жена на търговец, за която той понякога си спомняше с усмивка, при все че после си казваше: Беше една непочтена история. Трябва да я излича най-сетне от паметта си!..
Климент облече палтото, наложи калпака, огледа се, сякаш и тук, сред тая гора, държеше на външността си, рече: "Сега няма опасност да ме вземат за турчин, нали?" и нарами торбата, дето бяха натикали офицерския шинел и феса, които щяха да им послужат на връщане. Като се подкрепяха един друг, двамата отново тръгнаха. Но не бяха изминали и двадесетина крачки, когато отляво, измежду побелелите, гъсто израсли борики дойде силен глас:
- Стой!.. Предай се!..
Те стреснато се извърнаха. В същия миг и двамата съзнаха, че думите са на руски, че най-сетне са между свои, и луда радост ги обзе. Спасени! Спасени!.. Погледите им шареха и диреха сред натежалите борики оня, първия войник, който за тях сега трябваше да бъде и краят на мъките, и началото на непознатото блаженство - да си свободен след петвековно робство!...