Щом чу думите му и че ги нарече "шпиони", горчиво презрителна усмивка се изписа по Климентовото лице. "Ето за какво било! - преведе той на брат си, който тихичко охкаше и се ругаеше, дето бе тръгнал. - Разбира се, това е толкова наивно, до такава степен не почива на нищо, че неминуемо ще се оправи" - казваше му той.
Но когато изминаха още пет-шестстотин крачки, докторът вече нямаше сили да подкрепя отпусналия се на рамото му Коста, спря се и не искаше да тръгне, докато не си отдъхнат.
- Чакай, аз ще го хвана от другата страна - рече Мойсенко, без да поиска разрешение от началника си. Мирон само сви устни. А когато се озоваха най-сетне долу, в подножието на планината, и излязоха на утъпкания арабаконашки път, той сам спря първата обозна каруца, която ги застигна. Качиха се в нея и поеха все покрай реката Бебреш. Вярваха ли им вече? Не, не им вярваха. Но сигурно и на тях не им се вървеше пешком. А и Климент добре познаваше руснаците: дори и на врага скоро почваха да гледат като на човек... И колко е глупаво, че се тревожа за това недоразумение, мислеше той, като оглеждаше развълнуван срещнатите артилерийски части, които се точеха по пътя в посока към арабаконашките теснини. Нашето ще се оправи, да! И какво е то! Ала това тук е важното... Армия, за нас дошла, за нас мръзне, и страда, и умира... Не знаят те, че турците скоро ще стегнат дваж по-здраво прохода и че след това трябват двойно повече жертви!..
От двете им страни долината все повече се разширяваше. Навсякъде се виждаше дим от огньове - същите ония тънки, виещи се пушеци, които бяха съзрели отгоре; но сега ясно се различаваха още и големи, и малки палатки, разпънати сред разчистения сняг и наредени в квадрати, в правоъгълници или кръг; и коневръзи; и строени или разпилени войници, цели роти, цели батальони; пехотинци, конници, артилерия... А преди всичко и навсякъде коли, каруци... И огромни купища сено, захлупени със снежни калпаци и затова доскоро невидими... Колкото долината се разширяваше, колкото ставаше по-равниста и се преливаше в далечното Орханийско поле, толкова местността от двете страни на реката добиваше изглед на един огромен военен лагер. Срещаха се, разбира се, и селяни, и по градски облечени мъже, кои с кожуси, с ямурлуци и кюркове, но всички с калпаци и нито един-единствен фес - а това беше така поразително, че Климент и Коста само си разменяха погледи и се усмихваха радостни въпреки несносното положение, в което се намираха.
Най-сетне каруцата пресече моста над Бебреш, остави главния път, сви вляво, изтрополи и над някакво друго дървено мостче и скоро навлезе в голямо хълмисто село. Врачеш! Те смятаха тук да са в полунощ, а ето, че минаваше обяд. И каква разлика между намерението и съдбата, която ги бе постигнала.
- Ей това отсам е Чешковец... А от другата страна е Ръждавец - безпричинно и като не знаеше какво друго да говори, казваше Коста. Но докторът не слушаше неговите обяснения. Каруцата спря до някакъв мост - тук навсякъде течеше вода, - войниците наскачаха, трябваше да слязат и те двамата. Мирон Потапич се запъти към близката голяма врата, над която имаше плевня. Вън пазеше часови, пушеше цигара и потропваше с крака, защото ботушите му бяха разпукани, едва ли не без подметки.
- Тук ли е негово благородие? - попита Мирон.
Часовият извади цигарата си, но не престана да потропва.
- Тук имаме много благородия - рече той. - За кого сте дошли?
Мирон каза едно име, което Климент не чу.
- Не, отиде на позициите... Ние имаме и един поручик, но и него го няма... По служба и той, благополучно. Слава богу, всички по служба! - каза часовият и смукна от цигарата си.
Мирон Потапич удари с длан по дръжката на сабята си и гневно изпсува.
- Защо ги караш... крали ли са нещо? - полюбопитствува часовият.
- Шпиони, брат!.. За такива разстрел, ама уставът - не! Тоест първо следствие. Трябва да ги мъкна тук и там... Е, ще ги откарам в полка - каза Мирон. - В края на краищата полага ми се един "Георги", пък ако ще и да е без лента!
- Е, както искаш - дигна рамене часовият, но внезапно се сети: - Ами вътре е нашият корнет Кареев, Сергей Дементиевич. Ако щеш, на него ги предай.
- Добре. Отваряй!
Часовият отвори дебелата порта и те влязоха в двора, утъпкан и неравен, обграден с множество курници и кочини, и яхъри - двор на богат селянин, както личеше и от спретнатата синьо боядисана къща в дъното.
Те приближиха къщата. Пребрадена бабичка се подаде отнейде и пак се скри. От отворения яхър ги лъхна на тор; чуха се гласове, пръхтене на коне. А под сайванта войник с фуражка без козирка беше надянал на ръката си дълъг офицерски ботуш, мажеше го с мас и си тананикаше. Пътем Мирон Потапич го попита къде е негово благородие и войникът, без да прекъсне тананикането си, само посочи с ботуша към зимника на двукатната къща. Те стигнаха там, спряха се, унтерофицерът се окашля нерешително веднъж-дваж и тъкмо да извика, от вратата на зимника, като се навеждаше, излезе млад кавалерийски офицер, гологлав и с разкопчана яка. В ръка, сложил пръст, додето е чел, държеше книга.