- Какво има - попита той и от гласа му личеше, че твърде малко се интересува от отговора на Мирон Потапич. Мисълта му изглежда беше далеч оттука, може би с онова, за което четеше в книгата, или някъде още по-далеч. За миг очите му обгърнаха Климент, но също тъй незаинтересувани, безразлични и техният поглед се стори на доктора странен и болезнено раздвоен. Дали не е болен, озадачи се Климент. Апатия? С нервите изглежда не е в ред! - оценяваше го той и не само по навик, а защото тъкмо от тоя Сергей Кареев очакваше час по-скоро да получат свободата си... Беше не много висок мъж, на възрастта на Андреа и като него тъмнокос, слаб, с равен цвят на лицето. Ала очите му бяха хлътнали, като че ли с поглед обърнат навътре; брадата много къса, съединена с бакенбардите, ушите разперени като разтворена мида... Какво може да се очаква от него? Може би бездействие?.. Нерешителност? Не, не нерешителност... И Климент пак се връщаше на първоначалното си чувство, на незаинтересоваността и на странната раздвоеност, която бе досетил.
А в това време Мирон Потапич отсечено и ясно рапортуваше: представя се унтерофицерът Иртенев от втора рота на 11-ти Псковски на негово високопревъзходителство генерал-фелдмаршал Кутузов полк, от тая сутрин в разпореждане...
- Казвайте направо, унтерофицер! Защо ми водите тези хора?
- Шпиони, ваше'родие!
- Шпиони?
- Залових ги западно от прохода! - Мирон каза наименованието на местността, така както бе отбелязано на руската карта, и, разбира се, погрешно.
- А, бегълци!.. Носеха ли някакви материали?
- Съвсем не ваше'родие!.. И изобщо... Те идеха от турските линии.
Пръстът, който стоеше между страниците, се извади; книгата се затвори.
- Значи от турските линии? - каза озадачен Кареев. - Но вие в същото време споменахте местност, която е няколко километра на запад?
- Съвсем точно благоволихте да се изразите, ваше благородие!.. Осмелявам се да доложа, че единият от тях беше с турски шинел. Офицерски! Аз ли не съм виждал... Шинелът е тука, в торбата... Ето, благоволете да видите и мундира му!
Увлечен в рапорта си, унтерофицерът разказа подробно как се беше преоблякъл Климент и как после Мойсенко пребарал джобовете му и намерил "ей това" - и той показа двете оръжия и портфейла, но не и кесиите, съдържанието на които смяташе да раздели с приятелите си.
Докторът слушаше внимателно и през всичкото време мълчеше. Той дори на няколко пъти възпира брат си, който - разбрал, не разбрал - искаше да се намеси.
- Ако ми позволите да обясня, господин корнет - каза той най-сетне с овладян и любезен глас.
Кареев учудено го погледна.
- Говориш по руски?
- Аз съм завършил медицинската академия в Петербург, господин корнет. Позволете ми да ви се представя: доктор Будинов. С мене е брат ми.
- Продължете - рече Кареев и това, че заговори на вие, беше добро предзнаменование за Климент.
- Смешно е наистина, че унтерофицерът ни нарече шпиони. И дори тъжно! Но в известен смисъл Мирон Потапич има основание - каза той. - Прочее ние двамата идем от София тъкмо с такава цел - носим важни военни сведения за вас.
- Вие! Какви сведения?
- Струва ми се, че би трябвало да ви ги съобщя на четири очи... Всъщност ние дирехме едно определено лице, но вижда се, че не можем се добра до него.
- Кое е това лице?
- Разправяше за голямото началство - вмеси се Мирон, донейде объркан от посоката, която вземаше разговорът.
- Кое е това лице? - повтори корнетът.
- Полковник Сердюк.
Лицето на Сергей Кареев изведнъж доби напрегнато изражение, погледът му се съсредоточи, задържа се продължително в очите на доктора.
- Елате - каза той внезапно, отмести се и му направи път да влезе в къщата. - Тук е едно поделение от службата на полковник Сердюк.
4
В началото, когато чу разказа на доктора, Сергей Кареев силно се изненада. Без да познава в цялост положението на фронта, сведенията, които Климент съобщаваше, му се сториха изключително важни. Той набързо ги записа в бележника си, попита за някои подробности, уточни други и с всеки нов въпрос все повече се вълнуваше. Ала щом първоначалното впечатление премина, щом размисли върху тия сведения, внезапно те му се видяха дотолкова тревожни, та скоро той ги смяташе вече не само за преувеличени, но и за невероятни. Не е ли измислица всичко, попита се Сергей и си припомни неотдавнашния случай със заловените съгледвачи помаци. Те също разправяха подобни басни - да отърват въжето, да! Разбира се, на Ершов такива не минават. И въобще най-добре ще е той да си ги разпита и двамата; като се върне, да ги разпитва - на мене и без това всичко ми е омръзнало и опротивяло... Така е най-добре, да! Той е началникът, какво съм аз тука, каза си Кареев и като отхвърляше от себе си отговорността, искаше да успокои съвестта си. Ала от тия мисли съвестта му никак не се успокояваше.