Не, тук има нещо неясно, продължаваше да си мисли той и внимателно наблюдаваше доктора и брат му (в затопления зимник бяха въвели и Коста). Те пиеха чай и бързо поглъщаха останалите от обяда пелмени... Ето, дори само от това, как пият чая, мога да кажа кой от тях е бил у нас и кой не е напускал страната си... Но от друга страна... от друга страна, нима фактът, че докторът е учил у нас в Петербург, опровергава съмненията ми, попита се Кареев затаено. Тия невероятни сведения... И в края на краищата дори да приемем, че те са верни - о, да! - откъде би могъл да ги узнае той, един лекар, и то българин? Някой паша да му ги каже!.. А твърди... получил ги от сигурно място. Кое е това място? Какво е? Неопределено. Излиза, някакъв трети брат ги е научил. И към всичко се прибавя другият важен въпрос: откъде идат тия двамата? От София, добре, но през планината? Зиме, посред нощ, по някаква несъществуваща пътека... Това е толкова съмнително, че Ершов само за него ще ги прати по дяволите... Жалко, докторът ми се нрави. Нещо ме кара да му вярвам въпреки всичко. Но началството?..
Всъщност капитанът едва ли ще се върне и утре, сети се Кареев. Споменаваше нещо... в Правец щял да ходи. Добре ме наредиха! И Мишка го няма. И Виталий Степанич кой го знае къде се е запилял... Прочее знае се, рече си той и се усмихна, тъй като другарят му, хусарски поручик, страшно се измъчваше без любов и винаги си диреше работа там, дето би могъл да я срещне. И какво трябва да сторя сега аз с тези двамата, върна се на предишните си мисли корнетът. Да ги нарича шпиони и да ги държи под арест, след като бе пил с тях чай, душата му не позволяваше. От друга страна, можеше ли да ги пусне на свобода, щом те будеха в ума му все нови и нови подозрения? Като са искали да вървят при полковника, там да беше ги закарал тоя унтерофицер. Така де! Какво ги е домъкнал тук да се бъркат в моя живот; той и без това е вече достатъчно забъркан. Полковник Сердюк е човекът, който може да прецени кое е истина в техните думи... и доколко е истина... Да, при него трябва!.. И ще ги заведа, реши Сергей, сетил се внезапно, че не бе изключено да срещне в Орхание познати или че на връщане би могъл да се отбие в болницата на Червения кръст, дето беше милосърдна сестра Нина Тимохина, годеница на приятеля му, убит миналия месец при Плевен.
Четвърт час по-късно Кареев и докторът, а с тях и смутеният Мирон Потапич яздеха по пътя за града. Коста, като негоден да върви, бе оставен във Врачеш, нито свободен, нито арестуван, и все пак под надзора на Мойсенко и Иванушка, които веднага се хванаха да играят с него на дама.
Часът отиваше на четири. Слънцето вече избикаляше снежния масив на Мургаш и в подножието на планината се стелеха плътни сенки. Понякога от тясното гърло на прохода се чуваха оръдейни тътнежи. Но безбройните криволици така ги омаломощаваха и заглушаваха, че те се пилееха по оживената димна равнина и като че ли никой не им отдаваше внимание.
В началото по навик корнетът пришпори коня си и препусна бързо, а другите коне, привикнали тъкмо на такава езда, веднага се впуснаха да го догонят. Но когато Сергей: видя изражението на доктора и че едва се държи на седлото, той опъна поводите и усмихнат го дочака. Оттук нататък те продължиха бавно. Говореха за Петербург, за София и за войната. А в душата на младия офицер отново се заредиха ония раздвоени, сложни чувства, които го бяха подтикнали да остави топлата стая, книгата си и да дири полковник, Сердюк, сиреч най-високия си началник в службата, при когото отиваше винаги с голямо нежелание. Със същото раздвоение и със същото нежелание Сергей Кареев бе постъпил в армията, щом се обяви войната. Защото той не искаше да убива. Дори мисълта, че щеше да участвува в такова противоестествено дело, каквото, според него, беше войната, го отвращаваше.