Залисани в разговор, скоро конниците изминаха пътя до Орхание и навлязоха в града. Главната улица беше заприщена от коли. Налагаше се да избиколят. През Дикинска махала, покрай опожарената джамия, те минаха по моста насреща в Асталийска махала и веднага зад черквата с острата часовникова кула се видя голямата двукатна чорбаджийска къща, при входа на която се развяваше бяло знаме с двуглав орел. Двама гвардейски хусари караулеха с извадени саби и отдалече се виждаше, че мръзнат.
- Тук е главният щаб! - рече Кареев. - Оная, издадената стая, е на генерал Гурко, а втората вляво, тая в сянката, тя е на полковника.
Те оставиха конете на унтерофицера, приведоха в ред външността си и Кареев поведе заловения, едва крачещ от изтощение и все пак изпълнен от странно вълнение доктор Будинов.
Климент винаги бе съумявал да се владее. Външно той и сега се владееше. Ала неочаквано, още щом пристъпи прага на щаба, в душата му вълнението се превърна в такова смущение, че той самият не можеше да се познае. Защо всъщност се тревожа, мислеше си той, като напразно се мъчеше да се успокои. Ще разправя, каквото трябва да разправя; и в края на краищата Сердюк не е Мирон Потапич, не може да отдава на тоя злополучен шинел чак толкова голямо значение. Та аз му нося сведения наистина необикновени...
Полковник Сердюк беше при началника на отряда и един от адютантите (те тук бяха много и постоянно се качваха и слизаха по стълбата) посочи на корнета миндера, проточил се покрай стените на дългия отвод, извика: "Ще чакате!" и изчезна в някаква странична врата.
Те отидоха встрани при прозореца и щом се отпусна на миндера, Климент отново почувствува как страшно е изморен. Идеше му да се излегне, да затвори очи, пък да става, каквото ще... А в същото време душата му беше все тъй неспокойна и разочарована. С каква радост и въодушевление бе тръгнал, как си мечтаеше за този миг - и ето какво се бе случило... А Коста? Горкият, той хиляди пъти съжалява вече, дето е тръгнал, каза си докторът тъкмо в мига, в който вратата на Гурковата стая се отвори и оттам се подаде офицер с масивно, вдървено в раменете телосложение и корава черна брада.
Кареев стреснато скочи прав, изпъна се и звънна с шпорите. Но погледът на едрия офицер само мина по него, без да отговори на поздрава му; той каза нещо на един от притичалите адютанти, строен младеж с червена венгерка и сресана на път коса, и веднага се прибра в стаята.
Климент едва бе сварил да се надигне.
- Генерал Гурко ли? - попита той.
- Не. Генерал Нагловски.
- Нагловски? Мисля, че в някакъв французки вестник четох през лятото.
- Възможно.
- Да, да! По време на Гурковата кампания към Стара Загора...
- Възможно - рече повторно Кареев. - Доколкото знам, Димитрий Станиславович и тогава е бил началник-щаб на неговия отряд. Заедно с генерал Раух и нашия полковник те са с него още от началото на войната.
Климент чувствуваше, че корнетът пак се отпуска (след като известно време говореше сдържано) и сега дори разправяше неща, за които не би трябвало да си говори с един заподозрян. Но подозира ли ме той? Или ми вярва вече?
- Ето ви още двама генерали - каза Кареев и се усмихна. - Пак ще трябва да се става!
- Къде?
- Там в двора...
Климент се извърна и погледна през прозореца.
- Тоя, дето се смее и ръкомаха, с бялата брада, да! Той е нашият Веляминов. Нашият, казвам, защото преди да ме прехвърлят в частта на Сердюк, служих в неговата дивизия. Редови - в девети улански.
- Как редови, не разбирам? Вие сте офицер.
- Произведоха ме - каза Кареев. - Преди това бях войник, улан. Прочее Веляминов е виновен за моето производство - засмя се неопределено той, - ала това е отделна история. Вижте го как развява пелерината, старецът. И стъпя, без да му мигне окото! Такъв си е и в сраженията.
Все по-странно ставаше за Климент това оживление на корнета. Не, не ме подозира, мислеше си той. И изобщо възможно е цялата ми тревога да е само в моята глава - като при Андреа!.. Наистина, как се обърква човек и загубва трезвите си преценки... А всъщност всичко е толкова ясно. Та как искам аз да ми вярват, преди още да съм ги уверил?
- А другият, с хубавите бакенбарди, кой е? Как разпалено говори! - каза докторът и не защото се интересуваше от втория генерал, а да поддържа разговора, сиреч да поддържа самочувствието и увереността си, че нещата не са чак толкова лоши, колкото си ги бе мислил.
- Това е Дандевил.
- Дандевил...?
- Да, защо се учудвате? Казват, че има французка кръв. И името му го издава.
- Същият, който освободи Етрополе, нали?
- И това ли знаете?