В думите му внезапно пак се прокрадна подозрителност, Климент я отби с усмивка. Докато да му разправи за приема във французкото консулство и какъв смут бе донесла нея вечер новината за завземането на Етрополе от колоната на Дандевил, стъпките на двамата генерали се чуха по стълбището - едните тежки, другите леки и бързи. Те се изкачиха в отвода, свалиха връхните си дрехи, фуражките, сабите. Веляминов питаше наобиколилите ги адютанти дали вече всички дивизионни командири са дошли. Младите офицери веднага заизреждаха имена... Негово сиятелство граф Шувалов... и саксонския херцог... И негово височество принца!.. А генералите Каталей и Философов са още от обяд с негово превъзходителство!..
- Аха, изглежда само нас чакат... Но постойте! - тръсна изненадано бялата си брада Веляминов. - А моят приятел, най-точният?
- И ние недоумяваме, ваше превъзходителство!
- Генерал Раух е винаги първи!
Генерал Раух? Тоя, дето корнетът го спомена наред с началник-щаба и полковника... Да! Раух... Раух?.. Трябва да е от прибалтийците, размишляваше Климент и същевременно не изпускаше оживените гласове на младите адютанти. Преди още те да заглъхнат, от стълбището дойдоха бързи отсечени стъпки и в отвода се качи много бял, румен и синеок генерал, с огромни заострени мустаци и строго изражение на лицето.
- За вълка говорим...! Здравейте, Отон Егорович! Като кога след нас?
- Ида от прохода. Здравейте, господа! Почнаха ли? - говореше задъханият от бързането Раух и събличаше шинела си с привични резки движения.
- Е, и какво с прохода, ваше превъзходителство? Изменение на вашия сектор? - попита оживено и с участие любезният Дандевил.
- Не, съвсем никакви, ваше превъзходителство! - рече Отон Егорович, като засукваше и изостряше и без това острите си мустаци.
- Изглежда тук ще се зимува.
- Така изглежда... Началството само знае!
- Хайде, господа, влизаме! - рече нетърпеливо Веляминов.
Като се подканяха един друг кой да бъде пръв, тримата генерали се вмъкнаха в стаята на Гурко и за известно време разговорите в просторния отвод затихнаха. Чуваха се само стъпките на адютантите. И някакъв далечен неопределен звук, нещо подобно на бръмчене, което с всеки миг се усилваше. Какво може да е, слушаше озадачено Климент.
- Чувате ли? - попита той.
Кареев се заслуша.
- Да... Някъде викат.
- Викат "ура". Ето, чуйте!
- Може би някой полкови празник. Или не! - отговори си корнетът сам, като продължаваше да се вслушва. - Виковете идат от източния край на града, а там лагерува преображенският полк... Не, не е празник.
- Но защо се засилва викът? Интересно...
- Станете... Полковникът! - прекъсна шепнешком и остро думите му Кареев и сам скокна прав.
Климент стреснато се извърна. Някакъв офицер излизаше от стаята на Гурко - невисок и некрасив мъж на неопределена възраст, с овехтял отпуснат мундир, който веднага се хвърли в очи сред пристегнатите, добре скроени и разноцветни мундири на адютантите, с изпъкнало набраздено чело и бързи сивкави очи. Косата му беше рядка, права и жълто пепелива; съща беше и късата, заострена на чуканчето брада. Мустаци полковникът нямаше... Значи това е той, полковник Сердюк, помисли с внезапен страх докторът, и не отмахна вече от него поглед.
В същото време адютантите обградиха от всички страни полковника.
- Кажете, Александър Казимирович? Нещо ново, Александър Казимирович? Ще атакуваме ли прохода? - идеха един през друг въпросите им и Климент чуваше вече само техните гласове, макар че странният вик навън още повече се усилваше.
Сердюк извади цигара, поиска огън, всмукна силно и каза:
- Дивизионните командири току-що се събраха, а вие вече питате, господа офицери! За бога, как мога да зная аз?
- Знаете, о да, да!..
- Не, не ни измъчвайте, ваше високоблагородие!..
- Дмитрий Станиславович и вие винаги предварително...
- Но попитайте тогава Дмитрий Станиславович! - прекъсна ги усмихнат полковникът. - Да не забравя - отмести умело разговора той. - Чаят за негово превъзходителство, поручик Ларионов! И внимавайте тоя път как ще бъде запарен! А вие, Михаил Александрович, донесете кутията на негово превъзходителство! - казваше Сердюк, като си проправяше път между младите красиви адютанти, а те кимаха и очевидно добре знаеха как трябваше да бъде запарен чаят на негово превъзходителство и какво имаше в кутията, която Михаил Александрович щеше да внесе.
Внезапно изтръпналият Климент сети погледа на бързите му очи - този поглед се спря за миг на него, после отскочи към Кареев.
- Мене ли чакате, корнет? - попита Сердюк и приближи. Гласът му беше стегнат, без любопитство.