- Тъй вярно, ваше високоблагородие!
- Какво има? Кой е тоя човек?
Климент отново усети погледа му върху лицето си.
- От София, ваше високоблагородие...
- София! - Погледът на сивите очи не се промени. Но и не напусна лицето на доктора.
- Твърди, че иде оттам. Подвижните постове са ги заловили... него и още едного, брат му... Заловени са на четири версти западно от прохода при малко особени обстоятелства... Да, може да се каже съмнителни. Но от друга страна сведенията, които докторът ни съобщава за турските войски в София...
- Повикайте преводчика и елате в стаята ми.
- Преводчик не е нужен. Докторът говори руски.
- Тогава елате! - рече Сердюк, но едва тръгнал, спря се и се заслуша. Странният вик вън се беше засилил дотолкова, че съвсем ясно се чуваше вече: "Ура"!.. "Ура"... Като безброй еха - далечни, по-близки и още по-близки... А долу от двора дойде пръхтене на коне и възбудени гласове.
- Какво става там? - надвеси се към прозореца Сердюк. Адютантите също се втурнаха да гледат и така притиснаха доктора, че той залепи чело в студеното запотено стъкло... Всред покрития със сняг двор трима конници - единият красив офицер с кожена яка на шинела и с калпак, другите зачервени от студа казаци - тъкмо скачаха от конете. И нещо разправяха на изскокналите отнейде щабни писари.
- Ураа! - заехтяха изведнъж гласове и фуражки и калпаци се разлетяха във въздуха.
- Какво? За бога, какво става?
- Плевен... Плевен! - викаха отдолу.
Нещо изтрополя. Някой тичаше по стълбата. Красивият офицер с кожената яка на шинела.
- Къде е негово превъзходителство?
- Какво... какво за Плевен?
- Къде е...? От главнокомандуващия...
- Тук, насам!..
Преди още адютантите да му отворят, куриерът блъсна вратата, запря се на прага и като размахваше някакъв плик, задъхано викна:
- Ваше превъзходителство!.. Плевен падна! Осман паша се предаде с цялата армия!..
Сякаш не разбрали за какво говори, всички така занемяха, че съвсем ясно се чуха далечните и близки ликуващи викове. В следващия миг тия викове заечаха и в стаята, и в отвода, и в цялата къща. "Ураа!.. Ураа!" - викаха като обезумели от радост висшите и низшите офицери и всеки прегръщаше другия, целуваше го просълзен от умиление и пак викаха "ура" и се поздравяваха с победата, и се прегръщаха, и се гледаха един друг, преизпълнени от щастие и гордост.
Само Климент стоеше настрана, забравен, все там, до прозореца. От очите му се стичаха сълзи, радостни, благодарствени сълзи: но той нямаше с кого да сподели ни радостта си, ни дълбокото вълнение, което преливаше и в неговата душа. О, слава богу!.. Слава богу! - повтаряше си той. Сега се вижда краят!.. А пред замъгления му поглед се мяркаха ту познати, ту непознати лица... Въодушевени... усмихнати... зачервени... Колко е весел Веляминов... А Дандевил... - ето го! - бакенбардите му цели се тресат и как говори... Какво говори? А тоя, високия, с монокъла и с важното изражение... Не, той не може да бъде Гурко; не трябва да бъде Гурко! Но всички му се кланят... Възможно да е тоя, принцът... Но кой тогава е Гурко? - питаше се Климент и все чакаше, все искаше да види лице и фигура, които сами да му подскажат: ето го, тоя е прославеният военачалник! Отнякъде донесоха чаши, шампанско - бум! бум!.. бум! - как гърмят тапите... радостни салюти за победата... И смях, и тържество, и веселие!.. Пристегнатите адютанти тичат от генерал на генерал, кланят се фамилиарно, наливат:
- Още малко, ваше превъзходителство... Желаете ли, ваша светлост?..
- Да, да... Налейте, поручик!
- Налейте... събитие...
- За славата на руското оръжие, офицери! За здравето на господаря император, ура! - извика някакъв глас, висок, енергичен и разтреперан от неудържимо вълнение при това. Чий е той? Защо всички се извърнаха с вдигнати чаши натам, отдето дойде гласът? Сигурно е Гурко - но кой, кой е Гурко, питаше се Климент и трескаво диреше с очи своя герой, докато ниският потон на чорбаджийската къща заеча и се разтърси от "ура"-та на офицерите.
Ура!.. - викаше в себе си и Климент. Нима някой му забранява това, макар че е арестуван и съмнителен и кой знае какво ще стане с него? Да става, каквото ще - и да ми повярват, и да не ми повярват... да, ако ще и да ме застрелят като шпионин, нали знам вече! Плевен падна!.. След час ще го знае и Коста!.. И Андреа ще го чуе... Всички, всички ще го чуят, казваше си той и пак очите му се пълнеха със сълзи, които се стичаха по страните му, хлътнали от умората и от безсънието, а потънал в горестните си мисли, той не сварваше да ги избърше.
- Елате, докторе - стресна го гласът на Кареев.
Корнетът се беше приближил отново до него и го гледаше затаено и развълнувано.