- Полковник Сердюк заповяда да минете в стаята му! - прибави той след минутно мълчание, а погледът му не се промени.
Климент кимна, избърса страните си, без да продума, и го последва.
Те влязоха в стаята на Сердюк, малка и тъмна, а в нея маса, отрупана с книжа, шкаф с катинар и два стола.
- Седнете - рече Кареев. - Или почакайте за миг. Позволете първом да ви кажа нещо.
- Слушам ви, господин корнет.
Младият Офицер приближи замислено масата, побарабани с пръсти по нея, извърна се и бързо заговори:
- Не знам как ще процедира с вас полковникът... И за съжаление нямам власт да се меся. Но струва ми се, че трябва да искам от вас извинение.
- Извинение? От мене?.. Не ви разбирам, господин корнет.
- Да, от вас, докторе. Преди аз... Може би не ви вярвах достатъчно.
- А сега вярвате ли ми вече?
Кареев кимна и се усмихна, но само с устните си. Тъмните му очи останаха сериозни и влажни.
- Аз ви наблюдавах, докторе, и видях.
- Извинете, наистина не разбирам.
- Достатъчно е, че аз разбирам - рече сдържано Сергей Кареев и Климент от душа му беше благодарен за деликатността, защото веднага бе схванал, че корнетът го е видял да плаче от радост и че знае колко е самотен в тоя така дълго очакван час.
5
Но сега пък къде ще ме водят? И защо, залитна към нова тревога душата на Климент. Не, те прекаляват вече с недоверието си!.. Не ги знаех такива... И изобщо не бяха такива. Някаква военщина ги е обхванала... Какви не доказателства им давам, мислеше ядосано той, докато излизаха от тясната стаичка, дето полковникът Сердюк цял час го бе разпитвал.
- Тук ли е негово превъзходителство? - чу го той да спира първия изпречил му се адютант.
- Все още е тук, ваше високоблагородие!
Как, при Гурко ли? При него го води! Само дето го бе ругал в ума си... О, сега всичко щеше да стане точно така, както си бяха мечтали с Коста по целия път... Генерал Гурко не може да не го разбере! Те приближиха познатата вече на Климент врата, Сердюк почука и щом отвътре се чу високо, стегнато "Да", той прошепна бързо: "Чакайте един момент", влезе и нарочно остави зад себе си вратата открехната, та да ги повика.
Разчувствуваният Климент мигновено приближи процепа и вторачи поглед в човека, който седеше, сложил крак връз крак, малко настрана от писмената маса, пиеше чай и гледаше някъде към насрещната стена. Беше рус мъж, леко прошарен, с голяма раздвоена брада и очи сини, пронизителни и упорити. На врата му, тъкмо където буйната внушителна брада се разтваряше, висеше окачен един-единствен бял Георгиевски кръст... Значи това е той!.. Климент искаше да си припомни видял ли го бе напреди при наздравиците и "ура"-та. Може би... Такова лице му се бе мярнало. Ала сега то приковаваше погледа му със своята развълнувана строгост.
- Ах, и вие ли сте тука, Александър Казимирович! - извърна се живо Гурко към приближаващия го полковник. - Отивайте! Отивайте! (Щяха да продължат празненството в офицерския клуб). Ето, и аз ще изпия чая си и тръгвам... Това шампанско... не, не е за мен, не го понасям. Но какъв ден, драги мой! Слава тебе, боже наш, каква победа! - говореше началникът на отряда с високия си енергичен глас, странно преобразен от радостни нотки, не заповеднически, но рязък, какъвто Климент очакваше да бъде и какъвто наистина биваше обикновено. - Какво има? - вдигна той към Сердюк своите сини, пронизващи очи.
- Простете, ваше превъзходителство. В такъв момент, разбира се, не е удобно.
- Говорете.
- Един твърде особен... Струва ми се важен случай.
Особен! Важен! - повтори като ехо душата на Климент. Тоя полковник Сердюк, чието име с такова ожидание бяха произнасяли доскоро двамата с Андреа, сега го плашеше. Но, слава богу! Най-сетне... Двете кратки думички, произнесени така сдържано от полковника, го възнаграждаваха за всичките му унижения и мъки.
- И какво можете да наречете вие важно след днешното събитие, драги мой?
Изражението на Гурковото лице си оставаше весело, шеговито, дери малко насмешливо. Ала от Климент, който дебнеше всяко негово движение, не отбягна как енергично се присегна той и как остави чашата си на масата.
- Заловени са при твърде подозрителни обстоятелства, или пък оставили са се да бъдат заловени двама българи от София, ваше превъзходителство.
- От София!
- Тъй вярно.
- Е, и защо подозрителни?.. Нали са българи, казахте?
- Казах също тъй, че някои обстоятелства... Но благоволете вие сам да чуете, ваше превъзходителство! Единият говори добре руски. Той е тук. Ще заповядате ли да го въведат?