- И така, драги мой Александър Казимирович - каза Гурко, когато корнетът отиде да изпълни заповедта, - утре на път! Отивате да видите пътеката. В случай, че я има - такова е споразумението ни, нали Будинов, - в такъв случай заповядвам най-подробно да се нанесе на картата... ширина... възможности... И абсолютна тайна! С други думи, подберете хората си. Ако обаче пътеката не съществува...
- Но ние минахме по нея!
- Аз казах: ако не съществува...
Нов салют, още по-близо проехтя и разтърси стъклата. Тримата неволно се заслушаха в неговия тътнеж. Внезапно цялата стая се освети червено и жълто... Отнякъде се понесе "ура": запяха казаци. И пак радостни гърмежи и още ракети, които пламтяха и в най-далечния ъгъл.
- Ликува армията, господа! Слушайте! Целият град ликува!.. Какъв незабравим ден!
- Празненството започва. Ще закъснеете, ваше превъзходителство! - каза Сердюк.
- Да, да... трябва, наистина.
Забравил заканите си, Гурко отиде при блесналия прозорец и с широк разчувствуван жест разтвори и двете му крила. Полковникът и Климент веднага го приближиха.
Вън затрупаният от снега град ту просветваше и гореше със златни и алени покриви, ту загасваше и се криеше под зелените и сини сенки на нощта. А в дъното тъмно се възправяше Балканът, загънат в снежния си кожух. Гърмежите не спираха. Заедно с песните чуваха се възторжени викове: "Слава! Слава!.. Да живей"... И пак "Ура"! - онова ликуващо ура, което войниците бяха подхванали още с идването на куриера и което сякаш оттогава досега не заглъхваше.
6
В дома на Задгорски също празнуваха. Празнуваха годежа на Неда с консула, и то само както щедрата ръка на Радой можеше да си го позволи във времена като тия, когато чаршийските дюкяни с всеки нов ден се опразваха... Още не беше се смрачило, а в цялата къща вече светеше. Тодорана и чираците, пременени за случая, тичаха нагоре-надолу по стълбището с подноси и дамаджани в ръце. В салона бе сложена дълга трапеза - вино се лееше, и някакво възбуждение, едновременно весело и напрегнато, се беше изписало по лицата на гостите.
А гостите бяха много и така подчертано чужди едни на други, сякаш хора от два различни свята. Неслучайно тяхното настаняване около една и съща маса бе затруднило Филипа. Ако сложеше роднините и старите чорбаджии стол до стол с виконтесата или с мадам Франсоаз, той предварително знаеше какво щеше да произлезе от това; но не ги ли сложеше, и роднини, и чорбаджии щяха смъртно да се обидят. А нали баща му правеше веселието тъкмо заради тях!.. Филип искаше да се посъветва с Неда - нейното изострено чувство винаги му бе помагало при подобни случаи, - но сестра му неочаквано бе станала враждебна към всички в къщи. Пак ще е някое от техните прекалено изтънчени недоразумения, помисли насмешливо Филип, като гледаше пребледнялото й лице, и сам се залови да разреши трудната задача. Той начерта на лист хартия дългата маса и столовете край нея, написа имената на поканените, размества ги. Внезапно го есени щастлива мисъл. Всичко можеше да се разреши просто и ясно, ако гостите бъдеха разграничени! В единия край на масата трябваше да седнат годеникът, годеницата, чужденците, кавалер до дама, както го изисква етикетът; в другия край и колкото се може по-далеч от мадам Франсоаз щеше да настани тукашните гости - вляво мъжете, най-напред старите чорбаджии и до тях, по възраст, останалите първенци; вдясно жените им. Баща му ще седне от едната страна на трапезата, между Сен Клер и архимандрит Доситей, а той самият от другата, до Маргарет, разбира се...
Въодушевен от своята находчивост и без да се съветва с разсеяната си сестра, Филип бе сложил на всяко място малко картонче с името на поканения. "Нейна светлост милостивата леди Емили, виконтеса Стренгфорд"... "Негово високоблагородие консулът на Австро-унгарската империя, фон Валдхарт"... "Синьора маркиза Джузепина Позитано"... и още много такива картончета, с гордост и наслада надписани от него; а също и други, на които се четеше: "Многопочитаемий чорбаджи хаджи Мано Стоянов"... "Уважаемий господин Димитър Трайкович"... "Братовчедката госпожа Анастасия Манолаки Ташова"... "Нашият многоуважаем чичо и дядо кир Ташо Атанасов" (кир Ташо беше българин, брат на хаджи Мина и чорбаджия от старото време)... И така нататък, и така нататък.
Сега празненството с толкова разнородните гости беше в разгара си въпреки напрегнатото отчуждение и погледите, които се разменяха между двете половини на трапезата. При това неколцина от поканените не бяха дошли - не дойде "Негово благородие доктор Рандолф Грин" и "Негова светлост граф Валдемар фон Тибо", а и Маргарет все още я нямаше - така че дълго премисляният от Филип ред скоро се разстрои. Малката Сесил се премести до Неда. Позитано, зачервен и шумен, седна при мадам Франсоаз, която неочаквано беше станала язвителна. Виконтесата разговаряше с Леге и някак подчертано избягваше да поглежда към цялата оная армия в другия край на масата, която мляскаше, смъркаше и се чукаше безспир.