Младият потен хаджи Коцев каза:
- Ами... не знаеш ли как се бяга, твое преподобие! Паднало му се и хайде!
- То санким може и да не е вярно... А, господин хаджи Коцев? Хорски приказки, мисля аз... Че той, сатаната, си няма друга работа.
- Човекът ми вчера се върна оттам, твое преподобие... И какво се чудите, господа! - остави чашата си на масата младият чорбаджия. - Че той, кажи го, беше заточен в Цариград. А вие го знаете негово преосвещенство какъв е... Ти най-добре го знаеш, бай Димитре, приятели бяхте!
- По-тихичко... Виждаш, ингилизинът е до тебе - рече предупредително бай Димитър Трайкович, мъж набит и пълен, с олисяла коса, но с будно изражение.
- Бъдете рахат, той не разбира нашенски; виж, турски говори добре, за турския внимателни бъдете - каза последният от събеседниците, чорбаджи Мано, най-богатият човек в града, роднина и той на Задгорски, тъй като покойната жена на хаджи Мина беше сестра на чорбаджи Мановица.
Но те се лъжеха. Сен Клер не само разбираше езика им, но се и досещаше, че говорят за владиката Милетий, митрополита на софийската епархия. Всъщност не само бягството на училия някога в Петербург духовник (нямаше съмнение, че той е отишъл при руснаците) караше майора да се вслушва в разговора на хора, които дълбоко в себе си презираше. От техните думи в душата му се раждаше някакво смътно безпокойство. Той се изненадваше, че дори и те - най-обвързаните, най-верните в тоя град - се пазеха от него, сиреч уверяваха се един друг, че нямат нищо общо с властта. Какво можеше да означава това, щом и чорбаджи Мано е един от тях? И можеше ли по-нататък истински да се разчита на тези хора - хора, каквито Сен Клер години вече беше включвал в своите планове? Войната, да! Сигурно вече в ума си всеки един крои как да се докара и да се приспособи към руснаците, мислеше с озлобление и надменност майорът. Не заслужават дори да ги подслушвам. Той си наложи и макар че разговорът им обещаваше да бъде интересен за него, дръпна се на стола си и не искаше повече да ги знае.
- Няма ли я още госпожа Джаксън - запита той Филипа, който бе слязъл да провери дали не се е върнала американката.
- Безпокоя се да не се е случило нещо по пътя, господин майор!
- Не, какво може да им се случи... Просто Галиб бей ги е задържал в чифлика, мисля аз.
- Възможно... Така ще е.
Филип едва прикриваше своето потиснато настроение. Защо всъщност се измъчвам и се ядосвам, питаше се той. Та срамната история между нея и оня да не е от днес... И какво имам аз с Маргарет - нищо нямам!.. Ала без да съзнава сам, той бе разчитал на това годежно празненство. Наумил си беше, че то е последният му шанс.
Той седна до едрата Джузепина Позитано, поведе разговор с нея и както винаги беше приятен, находчив събеседник. Но съзнанието му беше раздвоено. Може би е по-добре, че тя не е тук, мислеше той, като се възмущаваше от своите роднини, които не признаваха нито ножа, нито вилицата. Или пък изтръпваше, колчем чуеше сред гълчавата звучно старешко оригване и гласове, които бързаха в надпревара: "Наздраве, кир Ташо!"... "На хаир да е, бабо хаджийке!.."
- Разбира се, след това и аз ще замина за Париж, - говореше той на маркизата, без да изпусне из очи леля си Таска, която твърде високо се кискаше, а и братовчеда Манолаки, вече сварил да се напие. Та какво искам аз от тях; весело им е на хората, годеж е! Ето го насреща синьора, и той е прекалил... И нали мадам де Марикюр също говори високо!.. Не, не е същото. И по-добре, че Маргарет не е тук, увещаваше се той.
- Баща ми ли, казвате, госпожо маркизо... С него положението е малко по-сложно, разбира се... Нали знаете: роден край и прочие... Все пак уверен съм, че ще го убедим. Когато ние и двамата бъдем там... наистина, какво ще го свързва повече с тоя град!.. Само да свърши войната, да ликвидираме...
- Но аз си спомням, драги господин Задгорски... Вие като че ли имахте други проекти. Мисля, за дипломатическа кариера споменавахте?
- Минало - каза с тъжна усмивка Филип. - Войната окончателно провали всичко... Извинете, Леандър нещо ме пита... Какво казваш, драги приятелю, не чух?
От своето челно място Леге се вдаде напред, издебна един миг, когато разговорът на трапезата позатихна, и рече:
- За нашия общ приятел доктора става дума. Тая малка дама се безпокои, че още не иде - прибави консулът шеговито, с нотка на участие, така че не един поглед се обърна към Сесил.
Тя цяла поруменя.