- Да... да - обадиха се няколко гласа едновременно. - Ами брат му, младият?
Позитано каза със смях:
- Щом доктор Грин не е дошъл, от това следва, че и помощникът му не може да дойде.
Филип съзнаваше, че не само съседството и някогашното приятелство, но и особената благосклонност на Леге към доктор Будинов му налага да покани и него на празненството. Отправи дълъг съучастнически поглед към баща си. Старият не разбра и той прехвърли очи на Неда. Тя срещна неговия поглед, ала остана неподвижна и както му се стори, безучастна; само ъгълчетата на устните й незабележимо трепкаха.
- Не го намерих - излъга Филип.
- О!.. Но докторът е ваш съсед... Бъдете така добър, драги приятелю, пратете пак!
- Да, ще пратя веднага.
И с престорена готовност Филип се надигна да даде нареждането си, когато Сен Клер го спря.
- Струва ми се, че не се е върнал още! - рече той. - Доктор Будинов замина за Ихтиман. Тая сутрин все още го нямаше в болницата.
- Ихтиман ли, казвате?.. А, та той има там роднини... Братовата му жена мисля е оттам.
- Да, тъкмо това. Трябвало да оперира някакъв роднина в Ихтиман.
- Много съжалявам, мила Сесил - каза високо Филип.
- И аз съжалявам! - каза веднага момиченцето и с такава сериозност, че всички, които разбираха французки, се разсмяха.
Неочаквано се чу глас: Госпожи и господа!..
- Шшт!.. Мълчете!.. Моля, де Марикюр се готви да произнесе реч!.. Ето едно събитие, равно на годежа! - развика се Позитано, извръщайки се ту към единия, ту към другия край на масата.
Първи затихнаха роднините и първенците в дъното. Валдхарт и барон Хирш, навели се един към друг, продължиха още известно време шепнешком разговора си.
Като бърчеше едрия си нос и дигаше и слагаше чашата си с вино, Морис де Марикюр се изкашля тихичко да изчисти гласа си и подхвана:
- Госпожи и господа... Моля за извинение, дето пръв вземам думата... когато между нас са такива... такива именити и благородни дами и господа!
- Карайте, Марикюр... карайте! Дявол да го вземе... Вие, французите, изглежда се раждате с комплимент на устата...
- Виторио! - предупредително извика насреща му Джузепина.
- Мълча! Обещавам!
Докато компанията край годениците се смееше, де Марикюр се усмихна с очите си и продължи:
- Имам честта... госпожи и господа... имам удоволствието... От името на персонала на нашето консулство (освен него и лакея Жан Жак във французкото консулство нямаше други персонал, защото мадмоазел Д'Аржантон беше на заплата при Леге)... От името на всички французи, които са в града... от името на републиката...
- От името на целия свят! - рече Позитано.
- Щастлив съм да ви поздравя! - извика де Марикюр, но смехът и звънтенето на чашите удави слабичкия му глас. Като кимаше бързо и се усмихваше с очите си, той проточи ръка, чукна се със своя консул и с годеницата му; после на един дъх изпи виното си и седна.
- Наздраве!.. Наздраве! - викаха край него и всеки протягаше ръка към годениците, а Филип и двамина от братовчедите му заобиколиха дългата маса и отидоха да се чукат с тях.
- А аз речи няма да ви държа! - провикна се Радой, извади от джоба на жакета си някаква плоска кутия и като застана зад Леандър и Неда, заговори бързо и въодушевено. - Ето го моя подарък! Вие миналия път дарихте дъщеря ми с пръстен... ето пък аз на годеника!
Беше голям джобен часовник от масивно орнаментирано злато. Мъжете наставаха да го видят.
- Благодаря! Благодаря! - зачерви се от удоволствие Леандър и отсечено стисна ръката на бъдещия си тъст.
- Е, сега годежната целувка! - провикна се неочаквано Позитано.
Лицата още повече се оживиха. "Целувката!.. Целувката!" - запригласяха един през друг жена му, Филип, фрау Матилда и баронът (които при това размениха бърз поглед помежду си). А, още и мадам Франсоаз и малката Сесил, която пляскаше с ръце и подскачаше на едно място, та дори и виконтесата.
- Какво!.. Защо викат? Какво става? - питаха се изненадани и любопитни роднините.
Илия ефенди, муавининът; който седеше в дъното между своите, макар Филип да беше му определил място по-близо до чужденците (напоследък той все по-често подчертаваше предпочитанието си към своите сънародници), услужливо поясни на престарелия кир Ташо и на разтревожената в любопитството си чорбаджи хаджи Мановица.
- Това е техен обичай - каза той. - За целуване викат, кир Ташо... Анадъмъ?
- Хайде... Хайде, чакаме! - не преставаше да подканя маркизата. - Чакаме целувка...
Леандър и Неда стояха един срещу друг. Той усмихнат, тържествен, тя изведнъж побледняла, сякаш всеки миг можеше да се строполи.
- Колко е развълнувана, милата! - прошепна съчувствено леди Стренгфорд.