Леандър прегърна Неда, Приближи лицето си, целуна я по устните. Устните й бяха сухи, неподвижни, й той я погледна учудено.
7
Когато от прозореца си Андреа видя как сияещият Леге прегърна Неда и как я целуна, той повече не можа да изтърпи, дръпна се назад в тъмната стая й глухо, яростно извика:
- Дявол я взел... и нея, и всичките!..
Той тръгна надлъж из стаята, отмести стола, стигна вратата, върна се и пак тръгна. Трескавите му мисли сякаш препускаха пред него. Ако това не е лъжа, говореше си той, ако това не е подигравка. Не, аз няма да й го простя; след всичко, което стана между нас - не! Да ме лъже тя така безсрамно; гости само щели да имат, а то събрали целия град. И ето я как му връща годежа. С целувки!.. Целува го! Ах... ах... луд съм, безумен съм, че й вярвам! И защо ми трябваше, защо? Ходи в шантана... пий, дявол да го вземе! Да става, каквото ще... А аз... любов, влюбен... Та то правело човека по-жалък от всяко пиянство. Три дни вече - цели три дни и три нощи...
Той се спря насред тъмната стая, запали нова цигара, потъна в себе си. Къде не се бяха срещали през тези дни и нощи... Сутрин - в училищната барака; следобед - у Филаретова; нощем - при герана... Ах, при герана! И непрестанно в мислите си, в сънищата си... А снощи какво му каза тя? Каза ми: каквото и да се случи, ти трябва да ми вярваш! Знай, че те обичам, че без тебе не мога... Наистина, само жена е в състояние да каже това и после да се целува с другия...
Да става, каквото ще, реши той внезапно, щом отново стигна вратата и излезе в стълбището. Коридорът тънеше в мрак, но от процепа на кухненската врата заедно със светлината идеха и гласове. Нему се стори, че говореха за съседите (в коя ли къща на Куру-чешме в тоя час не одумваха празненството у Задгорски). Но когато се заслуша по-внимателно, той различи думите на баща си:
- Ходих аз, слухтях и там.
- А при Каракола им ходи ли?
- Ходих, бе, нали ви казвам. Намерих там оня Кязим ага, дето се имаме с него. Питам го с околни думи това-онова; а той: всичко си върви постарому, чорбаджи. Ако да бяха ги хванали или... да пази господ, нещо по-лошо да беше се случило, че то Кязим ага нали така някак си щеше да ми подметне... Що вересия е видял от мене!..
- Ама тогаз какво, бе тате, какво да мислим? Ей я, и мама това разправя...
- Майка ти! Чувай, жено. Недей само да разплакваш булката, кога е на такова дередже... И стига си скимтяла и ти!
Андреа стоеше в тъмнината на стълбището, впил ръце в дървения парапет, и не помръдваше. Зашеметен през тия дни, той почти не се беше запитвал какво става с братята му - стигнали ли са там, живи ли са, кога ще се върнат. Но сега, щом чу задавения плач на майка си и на Женда, изведнъж се изплаши. Та Климент и Коста още вчера можеха да си бъдат в къщи! Какво е станало тогава? Случило ли се е някакво нещастие, попита се той колкото със страх, толкова и със смущение; защото мъчителното чувство за собствената му вина не го напущаше. Ако бях отишъл аз, ако те не бяха заминали вместо мен... И защо? Защо? Да видя как тя се целува с оня!..
- Ох - чу той тихото изпъшкване на майка си. - Не я разплаквам аз, Славе. Те, сълзите, сами си текат. Ей го, и днешният ден се изтърколи...
- Добър е бог; на него да се надяваме.
Вратата на кухнята скръцна, разтвори се и се изпълни със светлина. На прага застана набитата пълна фигура на бащата.
- Другата лампа там ли е? - попита той през рамо. В следващия миг се взря в стълбата. - Андреа, ти ли си?
- Аз съм, тате.
- Пак ли излизаш?..
- Не. Качвам се - рече Андреа и тъй като безпричинно беше излъгал, обърна се и се заизкачва нагоре.
- Видя ли ги ония? - каза бащата.
- Кои?
- Ония... Радоевите! Събрали, де що има свят. Дандании и годежи в тия времена! Целия мегдан заприщили с файтони.
- Да правят, каквото щат - рече Андреа. - Не искам да ги знам.
- Че като кога?.. То и аз не искам да ги знам, сине, ама обидно е... С тоя човек ние наедно от Копривщица сме дошли, другари бяхме, връстници...
- Били сте - сега не сте!
- Сега сме комшии!.. Не е ли човек да ни покани, както и ние сме ги канили на времето? Че ние и нямаше да отидем, хич не ни е до годежи и веселби сега... Но човещината го иска, Андреа. А той дигнал нос, възгордял се, господинът - само чорбаджии, само първенци... графове там... и англичанки!..
- Е, да ги хрантути тогаз! Нека целуват дъщеря му... - Внезапно Андреа се сети, че той тук приказва празни приказки, махна с ръка, изкачи бързо последните стъпала, втурна се в стаята си и се залепи о стъклото на прозореца. В осветения съседски салон веселието продължаваше. Ръце се протягаха. Някои от гостите се изправяха тържествено, говореха нещо, ръкомахаха. Другите одобряваха с кимане, със смях, с ръкопляскане. Пиеха. А той гледаше нея, единствено нея - високо вдигнатата коса, красивия замислен профил, ръцете, към които от време на време се присягаше друга една, гледана, изискана ръка - ръката на консула. И Неда не отдръпваше своите, не ги отмахваше, отговаряше му и говореше... Но как може, как не я е грях, когато знае, че аз я гледам, мислеше той с озлобление и закана, а мислеше и с болка в душата си, и с мъчително отчаяние.