Но и тези му разсъждения не го задоволиха. Той се сети, че пристигането на руснаците в града ще бъде тържество за ония, съседите, които ненавиждаше и не се съмняваше, че го ненавиждат. Това вече не би приел; не можеше да преглътне... Какво, милост ли да чакам от тях?.. Или да отрека принципите си; убеждението, че всичко би се развивало далеч по-добре, ако се държахме с цивилизована Европа, не с тая азиатщина?..
Смукна пак от цигарата си. Не можеше да търпи мисълта за руснаците, а не я и прогонваше. И не е ли тя все пак един изход за него, щом само така ще бъде отстранен Амир?.. Той продължаваше да пуши, да обсъжда, да пресмята и везните на омразата му (омраза, на която въпреки всичко липсваха истински огън и страст) ту наклоняваха към младия адютант, ту към Климент и братята му. Добре, а ако все пак подшушна две думички на Сен Клер? Не, не на Амир, не! Но на майора, просто така, колкото да го насоча по вярната следа? Тоя път аз няма да оставя да ме прекъснат. И той няма да ме прекъснело не! Веднъж завинаги ще смъкна маската на оня - лекар, полезен, без него не може... Но тати? Неда? Особено Неда!.. Е хубаво, отсъди той, ще мълча за шпионажа им. Ала да ги демаскирам - това вече никой не може да ми попречи. И ще го сторя, дявол да го вземе! Няма да позволя на едни...
Именно в тоя момент вън, в отвода, се тракна - някаква врата може би - и той се заслуша. Дали не е Маргарет? Изтръпнал, той се надигна в леглото. Станала е да отвори на оня... Ей, че глупости ми идат в ума, та нали преди малко се разделиха! Но вън се чу глас, мъжки глас, и това беше достатъчно Филип да скочи от леглото и да приближи на пръсти вратата.
Стоеше там в тъмното и леко потреперваше от напрежение. Някъде врата се отвори... пак се затвори... или не, отвори се, чуха се стъпки, шляпане на чехли. Оня, мъжкият глас, старешки и познат вече, прошепна на пресекулки: "Радое... ти ли си, бе?" Но тогава наистина някой беше минал!..
Филип навлече бързо халата си и отвори. Със свещ в ръка, с антерия на раменете, дядо му стоеше в подножието на стълбата и се ослушваше. Пожълтялата му брадичка потреперваше в разлюляната светлина. Щом чу отварянето на вратата, той се обърна и се взря.
- А-а! Ей ти го кой ходел нагоре-надолу!
- Не съм аз, дядо.
- Не си ли ти?
- И на мене нещо ми се счу... Я дигни свещта към изхода.
Както и очакваше Филип, куката на главната врата беше снета. Е да! Всичко е ясно. Оня е дошъл. Уговорили са се да почака вън, докато другите заспят, тя му е отворила и сега той е при нея. Но ето, че куката ги издава.
- Какво става тука? - попита зад него гласът на баща му.
С нощна шапчица и по долни дрехи, Радой беше сънен, ядосан, че са го разбудили, и щом разбра за какво става дума, изруга и тръгна да се връща.
В същия миг Филип грабна от дядо си свещта, вдигна я високо и извика:
- Чакайте!.. Палтото на Неда!
- Какво?
- Няма го на закачалката!
- Вие сте се побъркали.
- А може да е при нея, бе Филипе?
- Като угасях, палтото беше до моето, дядо!
Някаква смътна мисъл витаеше в ума на Филип. Предположение? Подозрение?.. Към какво! Той си казваше: Маргарет ще го е взела; облякла го е в тъмнината вместо своето... Но пак неясната мисъл оставаше; безпричинно, безсмислено тя се свързваше с настроението на Неда през последните няколко дни и с тая годежна вечер... И със скарването преди малко...
- Един момент, ще проверя - рече той и се затича да я търси. Долу я нямаше. Той се втурна нагоре по стълбата.
- Остави... Не я буди! - викна отдолу баща му.
Филип само махна с ръка.
Той очакваше вратата на стаята и да е заключена, както я бяха оставили след разправиите. Ала щом я отвори и още преди да различи в мрака непобутнатото легло, безпричинните съмнения избуяха в душата му. Пристъпи и в следващия миг вече разбра.
- Няма я - извика той, преди още да се върне на стълбището. - Няма я... и изобщо не е лягала!
- Бе, какво говориш ти! Как може да не е лягала? - избухна отдолу бащата.
- Няма я, татко.
Това беше и за него така невероятно, че докато слизаше по стълбите, Филип едва чуваше виковете на баща си. Той ще събуди Маргарет, мина му през ума. И после: добре, че има две врати в коридорчето. Ала веднага след това загрижеността и учудването му се върнаха. Къде може да ходи тя; за бога, къде е отишла, питаше се той и при всеки свой въпрос досещаше нещо, допираше се до нещо, но че отговорът се криеше не другаде, а тъкмо в странното поведение на сестра му през последните дни и в тазвечерното й държание, той не можеше и не искаше да разбере... Та ние се скарахме за една глупост; и за хора, които и аз, и тя, и всички в къщи не искаме и да знаем, уверяваше се той. Но щом е тъй, отде идеше тоя смут, изненадата му и объркването пред нещо, което му се струваше едновременно, че знае и че не знае какво е?