- Млъквай! Млъквай! Той цял се задъхваше. - Оня ли те научи, а? Оня ли? Филипе, тате, чувате ли я моята дъщеря... Аз... ето защо съм си давал парите за пансиони... Виена... Европа!.. Нищо не заслужаваш ти... Ще върнеш годежа, ама мисли му... А с оня разбойник аз ще се разправям. И ако той посмее само да продума някъде... ще го убия, знай!
Тя се разрида наново, разтегна устни, а очите й - нейните лъчисти очи - станаха така страдалчески, че Радой за миг замълча, тръсна глава заканително, изруга и излезе от стаята.
- Излизайте и вие! - извика той пътем на сина си и на хаджи Мина. А щом и те се измъкнаха, той превъртя ключа и го сложи в джоба си.
- Че тя може там с оня през прозореца да си приказва! - рече Филип, когато слизаха.
- Да приказва, ако й стиска... Утре ще си промените с нея стаите... Пък и аз ще си поприказвам с нея още един път хубавата... А ти къде? - извика той, като видя, че синът му се запътва към изхода. - За фенера ли? Остави сега, като се съмне!
- Сега ми трябва - каза Филип, подсетен от думите му. - На тая работа трябва да се сложи край.
- Какво... Какво? За онова... Пак ли те прихвана?.. Филипе! Стой тук, ти казвам!
- Сега вече няма да ме спреш - рече възбудено Филип. С крайчеца на окото си той видя, че баща му стои неподвижен и безпомощен зад него, отвори изходната врата, усмихна се победоносно и бързешком се запъти да дири приятеля си Сен Клер.
10
Ако Радой бе поразен от откритието си при стария геран, не по-малко разтърсен бе и Слави. Виковете го събудиха, а минутка по-късно в къщи се втурна задъханият Андреа... А сега цялата къща беше на крак.
- Кажи ми как можа! - викаше разяреният Слави и тичаше подир сина си от стая в стая, тъй като Андреа, погълнат в своите трескави мисли, не се спираше на едно място, а само обикаляше прозорците, повтаряше някакви закани и току се взираше остро, напрегнато у съседите.
- Кажи ми как можа тъкмо с тая мома да вършиш твоите мръсотии!
- Какво съм вършил? - извърна се внезапно синът му и го погледна, сякаш чак сега разбираше, че говори на него.
Те се бяха спрели в салона - Андреа при прозорците, баща му зад кръглата масичка, дето бе оставил лампата. Светлината й озаряваше неговите настръхнали черни мустаци. Майка му и Женда стояха в сянката до отворената врата.
- Какво си вършил ли! - разгневи се отново Слави. - И на всичкото отгоре имаш сурат... Земпаре!.. Малко ми са разправиите с Радоя, ами и тая сега... Затова си заничал ти, затова заничаш все у тях... А уж такива-онакива... какви бяха... народни отстъпници и там... твоите приказки... Засрами се - фуу!.. Сега сам се оправяй!..
- Сам ще се оправя.
- Я го виж ти... и голям! Чувай, господинчо! Аз тия хора не ги обичам, ама и тия работи, дето ти ги вършиш, още по-малко ги обичам... Търпяхме, търпяхме... пиянства, разправии, дандании... А това вече капак на всичко. Повече не искам да ми срамиш къщата, чуваш ли?
- Чувам!
- Чувам!.. Чу ли го и ти, жено! Гледай що за стока сме извъдили! Женкар! Коцкар!.. Утре да си вземаш торбичката и да те няма в къщата ми!..
Майка му изплака, но Андреа гледаше навън и не я чу... Някакъв мъж излизаше от Задгорски. Бегливата светлина на фенера му смътно го разкриваше. Но Андреа можеше да си представи кой е той. Разбираше къде отива.
- За утре ли, казваш? - обърна се той и същевременно се премести към най-издадения напред прозорец. При това движение той застана срещу лампата и този път се видя, че по лявата му скула и над веждата лицето беше наранено, а единият ревер на палтото скъсан... Той постоя така неподвижен един дълъг миг, сякаш си припомняше за какво говорят, и щом разбра, че баща му отново ще избухне, щом чу пороя на ругатните, примирителна усмивка издължи устните му. Имаше за него наистина нещо неподхождащо, комично в тия гневни изблици на стария. Като го гледаше и слушаше виковете и заплахите му, Андреа неволно си мислеше, че той всъщност истински не му се кара. Възмутен е, разгневен е, обиден, отвратен - най-вече чувството му за чест е засегнато - но нямаше ли донейде насмешка, малко изненада, та дори и похвала в тона, пък и в думите му?.. Не, баща му не знаеше истината. Въпреки всичко той сигурно чувствуваше известно удовлетворение, че неговият Андреа е посрамил щерката на тайния му враг - щерката на важния, надутия, безскрупулния Радой Задгорски!.. О, тате, мислеше си той, като го обгръщаше със снизходителен и разнежен поглед, колко си далече от истината, колко си далече!.. Но да я каже ли тая истина? Няма ли тя да ги смае и да ги настрои към него дори по-враждебно.
- Не - рече той. - Не утре. Още сега ще трябва да се махна.