- Върви по дяволите!.. Ще спиш в кауша и толкоз... Че тъкмо го няма брат ти да те отърва.
- Добре, че го няма - каза Андреа. - И изобщо вие нищо не знаете...
- Охо, достатъчно знаем вече.
- Как можа да посрамиш доброто момиче, Андреа! - изхлипа от дъното майка му.
Откак заминаха, тя не престава да плаче, съжаляваше я Андреа и я гледаше. Мамо, мамо, ако да знаеш какво ще ви кажа сега - какво трябва да ви кажа...
Ала вместо онова, което се канеше да каже, той се чу да изрича с разтреперан глас:
- То е друго, мамо... Не е, което мислиш... Ние се обичаме.
Тя вдигна глава. Взря се в него изненадана. Недоверие или радост имаше в очите й?
- Ами че тя е годена, бе Андреа - промълви с надежда майка му.
- Знам... Но това вече няма значение. Друго има.
- Друго. Чухме го! - намеси се грубо баща му. - Цялата махала го чу!
Андреа се извърна бързо към прозореца. Оня вън го нямаше. Отишъл е... Ето как ставали предателствата! Но предател ли е брат й или изобщо винаги е бил от друг свят? Той искаше да го мрази, трябваше да го презира - и го мразеше, и го презираше, но някак отдалечено, безразлично, без страст. Неприсъща нему умора и тъга владееше всички му мисли.
- Аз наистина ще се махна - разсъждаваше гласно той. - И наистина ще се махна още сега. След час може да е късно; след час сигурно ще дойдат заптии.
- Заптии!.. Тук? За тая работа?!
- Ония са научили за Коста и за Климент, тате... Ще си го изкарат на мен сега.
- Ама ти какво говориш!.. Как научили?.. Отде научили?.. Да не си ти... на тая - развикаха се един през други и баща му, и майка му, и Женда, като го наобиколиха.
- Глупости! - стресна се той и се начумери. Сякаш се събуждаше от някакъв сън. Изведнъж избухна, надвика ги: - И не я наричайте тая... И изобщо трябва да знаете, че ще се оженя за нея!..
- Ха... ха! Ще оставят те консула, че на теб ще я дадат!.. - изръмжа предизвикателно Слави, но веднага се сети за какво бе споменал синът му, пребледня, приближи го още и като го гледаше отдолу нагоре, попита глухо: - Какво знаят те за братята ти?
- Оня, дъртият, хаджията, срещнал ги е при Богров, като отивали към Балкана... а ние нали разправяме, че за Ихтиман. Направил се, че не ги познава, пък и те се престорили... Затова изглежда не се връщат.
- Ох, по-добре тогаз там да седят, - извика майка му.
- И изобщо нашите съседи знаят - рече с озлобление, което все порастваше, Андреа. - Ай сега го видях онова мекере - отива... Досещате се къде отива!
- Ама тогава... А ти сигурен ли си? Защото...
- От нея знам, тате.
- От дъщеря им?
- От Неда. Тя ме извика да ни предупреди. Тя и преди... за ония сведения, за Сюлейман.
Сега всичко се преобърна; и всичко беше много по-друго, отколкото Андреа го предполагаше. Докато ругаеше и Радоя, и сина му, че и войната, изплашилият се Слави тикаше Андреа да бърза, даваше му пари, викаше на жените да извадят по-скоро топли дрехи и нещо суха храна, увещаваше го да не се бави, да бяга при руснаците, защото, казваше той, знам ги аз османлиите, сърбал съм им попарата... Хайде по-скоро, по-скоро, сине! - повтаряше той и повече се пречкаше, отколкото да помага.
Ще отида, ще се добера някак, за мене лесно, мислеше Андреа, а тя? Какво ще стане с нея?.. Ами ако я принудят за оня?.. Каза ми, че този път вече не се бои... Ще му върне годежа. И тоя път изобщо е друго. Та той, ако е честен човек, след такъв скандал самичък трябва да се откаже, разсъждаваше си младежът, раздвоен между болката си и страха. Той измъкна от скривалището в стаята си своя револвер (от ония, комитетските времена), напълни джебовете си с патрони, а после сложи в торбата с дрехите руския речник на брат си и изтърканото вече томче стихове, с което и сега не му се искаше да се раздели. Да вземе ли карта? Не, беше изучил местностите достатъчно... Да имаше един Недин портрет или някакъв знак от нея! Но щом се сети за Неда, изведнъж всичко, което се бе случило, избликна в душата му, разтърси го пак, обля го. Той се хвърли към прозореца и залепи чело в стъклото. Цялата къща насреща беше в тъмнина. А в стаята си ли е тя или са я затворили долу някъде? Обичай ме... Обичай ме, както аз те обичам! - говореше й той безгласно и все същите думи повтаряше, цял устремен и отдаден на любовта си, докато някой не го докосна до рамото. Той се извърна. Беше майка му.
- Бързай, Андреа... Времето лети, майка... Ох, как всичко... всичко... - Тя не доизрече какво е това всичко, а отпусна глава на рамото му. И той й казваше да не плаче; че скоро ще се върне с Климент и Коста и че тогаз наистина ще започне нов живот за тях... Говореше и не сещаше, че и от неговите очи се стичат сълзи. После я молеше да наглежда Неда и й доверяваше чувствата си, сякаш майка му отдавна бе одобрила неговия избор.