- Бе, какво се бавите вие тука, какво толкова приказвате! - стресна ги гласът на баща му, изправил се незабелязано на прага. - Ама и ти, жена, да го заварят тук ли искаш!..
Думите му я подплашиха. Тя зацелува сина си, запрекръства го. А той, непокорен други път, луда глава и човек, който не признава нищо, както го наричаха, сега прегръщаше и Женда, и сънения Славейко, и баща си, хълцаше като тях, бършеше смутено сълзите си и обладан от тъжни предчувствия, мъчеше се да се усмихва.
- Е, е, ама аз като че отивам на война! - казваше той. - Накарахте ме и аз... Е, прощавай, тате... мамо... прощавайте!..
- Простен бъди, сине - рече баща му, надигна се на пръсти и го целуна по челото. - На добър път, Андреа. Да даде господ пак да се видим... Пък което е било, значи е трябвало да бъде...
Андреа нарами торбата, отвори дворната врата, огледа внимателно площада и излезе. Което е било, значи е трябвало да бъде, повтори си той с ново, непознато чувство на облекчение, я гледай ти, я гледай, това баща ми да го каже!.. Той погледна към тъмния прозорец на Недината стая и сякаш се боеше от самия себе си, бързешком закрачи по оня, същия път, по който някога у тях бе дошъл комитетският му другар Дяко.
11
По целия път, докато стигне рова, възбудените мисли на Андреа не искаха да се откъснат от току-що преживяното. Той непрестанно си припомняше кое как бе; възкресяваше живо в паметта си сцената при герана: и подробностите, заглушавани от виковете на Радоя и сина му; и смисъла на ожесточението, което сега му се струваше, че разбира напълно. Чак когато се спусна по заснежения бряг в черното заледено дъно на рова и после изпълзя от другата страна с ловкост, каквато не подозираше у себе си, той ненадейно се сети къде отива и какво ще му предстои. И тогава той се спря за миг, изненадан, че най-сетне е тръгнал за там, дето отдавна трябваше да бъде.
Е, хубаво, каза си той, като забърза през затрупаните със сняг лозя, а мислите му припнаха пред него, превалиха Балкана и го превариха в Орхание. Не се съмняваше, че ще завари братята си. Щом са срещнали хаджи Мина, не може да не са останали при братушките. Пък и какво му е на Климент, там ще е като риба във вода. Но Коста? Дали вече е научил някоя друга руска дума, представяше си Андреа брат си как се запъва в разговора и смутено - весело криви лице...
Той излезе на някакъв нарязан от коловозите замръзнал път. Вятърът се засилваше и заслепяваше очите му с облаци сняг. Помъчи се да определи посоката. Стигне ли при табията в Банишора, ще завие на изток... А колко може да е часът? Извади часовника си, взря се. Нищо не се виждаше... Оня вече си е свършил работата и заптиите сигурно са претършували в къщи. Трябваше мама и Женда да идат у хаджи Ангелкови! Как не се сетих?!.. И изобщо, като си помисля какво могат да направят тези диваци... Оня, оня е виновен, надигна се отново в душата му озлоблението. Неин брат! Не, не е неин брат! Напреди трябваше да тръгна подире му... Един куршум и ще плати за всичко! Сега вече е късно. Късно, разбира се! Но ако наистина се случи такова нещастие у нас... А защо ще е късно? Не ги ли знам... Ленивци! И лошо да извършат, пак агале-агале... Кой от тях ще си развали съня!..
Ще се върна, реши той и без повече разсъждения веднага остави вкочанясалия път, кривна към лозята и скоро нагази пак в мека снежна почва. Той знаеше, че не може да намери мястото, дето бе преминал рова. А не го и диреше. Познаваше добре града си и вършеше всичко с някакво възбудено, озлобено безразсъдство (оставил се на чувството си и на сляпото щастие), така че щом се озова отново отвъд рова, той се втурна да тича. И тичаше по пустите бели улици, задъхан, разкопчан, без да мисли за патрула и за хрътките, на които можеше всеки миг да налети.
Когато стигна площада при голямата черква, той забеляза, че небето е избледняло. Наоколо беше все така тъмно, само фенерите околовръст съвсем мъжделееха. Но по всичко това и най-вече по студа, който се усилваше, Андреа разбра, че наближава да се разсъмне. Задъхан, олюляваш се от умора, той изтича последните двеста крачки до Куру чешме. Но когато най-сетне се озова там, видя, че е закъснял... Пред портата имаше конни заптии. Цял взвод. И не отскоро. Конете им чаткаха нетърпеливо по калдъръма... Чуваха се гласове, смях... Чакаха някого.
А сега какво да направи? Не, щом са толкова много... И като се уверят, че ме няма... Не, не вярвам, не вярвам да са чак такива мръсници, успокояваше се той, все повече приближаваше и не съзнаваше колко лесно можеше да бъде открит.
Някой излезе из широко разтворената порта. Офицерът им. Подире му... не, той не искаше да повярва на очите си. Приближи още, залепи се до чинара; гледаше... Не беше и помислял... Но какво искат те от стария човек!.. Забъркан, изплашен, Андреа гледаше безпомощно как откарват баща му и дълго седя така, без да помръдне, докато там, от двора, някой изплака силно и после портата се тресна. И какво ли е станало още... ах, какво ли още, повтаряше той, сякаш това беше малко. Трябваше да иде при тях; щеше да иде. Но не помръдваше от прикритието си. Как ще ги погледне? Как ще им каже: аз бях вън, видях, че го откараха... Та те всички заради мен страдат сега! И баща ми заради мен, мислеше отчаяно, озлобено той, а без връзка озлоблението му се прехвърляше и на Неда. Това ли донесе любовта им... А защо меся нея, опомни се той в същия миг, когато Куру-чешме отново се огласи от конски копита. Връщат се!.. Той щеше да побегне към най-тъмната част на площада, но любопитството го задържа и минутка по-късно видя нещо, което изпълни душата му с толкова много отвращение, че забрави всяка предпазливост. Като избикаляше край хаджи Данчовото кафене, по страничната улица приближаваше файтон... Едно знаменце се вееше на капрата до фенера на този файтон, знаменцето на английската военна мисия, и оня, който седеше в него, беше Филип Задгорски. Отстрани на коне яздеха двамина османлии.