Андреа приближи още крачка, изчака файтонът да спре пред Задгорски, измъкна револвера си, прицели се и стреля. Някой изкрещя. Кон се изви и се надигна на задните си крака. Андреа стреля втори път, трети - докато оттам също загърмяха. Той изведнъж се опомни, пронизан от страх, обърна се и побягна, сподирен от викове и от лудо препускане на коне.
Той бягаше и бягаше така, както не бе и помислял, че може да бяга. Само търсеше сокак да се шмугне, къща да се закрие, двор да пресече... А между това все по-светло ставаше; струваше му се, че съвсем се е разсъмнало. Някъде викаха... Чу се зловещият лай на хрътките... Сякаш отвсякъде го гонеха, а той не ги виждаше. Накъде? Накъде?.. Той навлезе в гетото, под брезентовите му покриви, натежали от сняг, по вонящите лабиринти, дето бе отбягвал да идва. Избиколи синагогата, насрещната синагога, прехвърли се през проядения зид на стария кервансарай, строполи се, загубил дъх от умора, и чак сега видя, че се намира в сокака към задния двор на шантана... При Мериам! В тоя миг само тя може да го укрие... Той се надигна, олюля се, падна пак, запълзя... Там, там! При нея ще се скрие до вечерта... Той измина сокака. Силите му бавно се възвръщаха. Изправи се. Прекоси развалините от пожарищата. Хвърли топка сняг на малкото прозорче горе и когато в дрезгавината на утринта се показа сънената глава на еврейката, той направи фуния пред устата си и извика по французки:
- Отвори ми... аз съм!
12
Пътеката, от която зависеше не само животът на Климент и Коста, но и "много други неща", беше намерена на следващия ден. А на по-следващия началникът на отряда сам отиде да я види.
И така, двамата братя бяха вече свободни и можеха да се върнат в къщи, а ето, че въпреки желанието си продължаваха да стоят в руския лагер. Причината не беше в Коста; кракът му се бе оправил. Но плашеше ги продължителността на отсъствието им от София. Четири дни; и докато стигнат там - пет. Не щеше ли да се види това прекалено подозрително? Те не забравяха срещата с хаджи Мина... Когато докторът издаде своите опасения пред Гурко, генералът избиколи масата си, хвана го свойски под ръка и като приближиха окачената голяма карта, каза с едва сдържано вълнение:
- Потрайте, потрайте, за бога, още някой ден, драги мой Клементий Славич!.. А може би наедно ще идем в София!..
- Ваше превъзходителство? - извърна се Климент.
Гурко не откъсваше очи от картата.
- Да, да - каза той замислено. - Налага се... Не, не съм забравил аз вашите сведения; и те се потвърждават... Но какви трудности, драги мой, всякакви, всякакви - говореше той и уж гледаше нарисуваните планини, а погледът му се рееше някъде надалече.
Тези думи бяха за доктора по-голяма награда от всички ордени на света. Вечерта, като ги повтаряше пред Коста, той неусетно се разплака от радост. А на другия ден вече и не мислеха да се отделят от руския лагер.
- Е да, разбира се... Очаквах да те видя!.. Вече втори път ми казват, че такъв и такъв българин... лекар... Е, здравей! Здравей, Клементий Славич! - викаше и размахваше дългите си ръце брадат, прегърбен млад мъж в офицерски шинел, като слизаше от жълто боядисаната военна бричка, в която се возеше на нейде.
- Но вие... ти... Аркади-й! Гълъбче!.. - позна го смаян Климент и изведнъж двамата се запрегръщаха, зацелуваха се. Това не изненада войниците край тях. По улиците на градеца постоянно се срещаха хора, радостни, че са оживели и че се виждат пак на хиляди версти от родината. Техните целувки не учудваха вече и местните българи, люде свити и сдържани в чувствата си, макар че тези отношения за тях бяха твърде странни в началото.