- Е казвай, казвай!.. Какво? Наистина ли от София?
- Смайваш ме, доктор Бакулин! Като същинска тайна служба!.. Чакай, да не си преминал в разузнаването?
- Да, да!.. Тоест разузнаването работи за мене - разсмя се така буйно Бакулин, че в зиналата уста блеснаха две бели дъги.
- Не разбирам, драги.
- Е, няма нищо за разбиране!.. Просто полковник Сердюк ми е пациент, тъй да се каже... Много мил човек, нали?
- Много мил - каза Климент и неволно потръпна.
- Впрочем и други там споменаха за теб?.. Аз познавам там всички. - Това там означаваше щабът на отряда и Климент така го и разбра. - Сега там всички страдат от диспепсия... Нещо като мода. И мен ме произведоха за специалист тъкмо... Изобщо и аз моден! А инак съм с Червения кръст. Наблизо сме, на две версти от града. А ти, разправяй нещо де? През Балкана... разправяй!.. Или ела, ела, качвай се, ще те водя при нашите.
- Но аз трябва да ида във Врачеш, Аркадий Иванич!
- Прати го по дяволите тоя Врачеш!..
- Извинявай, не, не мога. Брат ми ме чака там!
- Е, няма да избяга брат ти!.. Качвай се! Качвай се! Ще поприказваме, ще се почерпим... И ще видиш там... ами да! Карл Густич...
- Папаша!..
- Нашият папаша, разбира се!.. И Григориевич е с нас, оня, от горния курс, все стари приятели... или май че нещо с него не се обичахте?
- Сега всички ви обичам, Аркадий Иванич, гълъбче!.. И как да не ви обичам - приятели, братя, за нас дошли!..
- Хайде, качвай се, Клементий! - задърпа го Бакулин; беше се просълзил и подсмърчаше, разчувствуван от спомените. - Ами аз забравих да ти кажа, Ксанюша е с нас! Помниш ли я Ксения?
- Бенецкая? - попита малко учудено Климент, когато двамата се настаниха един срещу друг.
- Нашата Ксения Михайловна, разбира се!.. Но тя вече високо хвърчи, братко... Такъв е животът - прибави философски примирително Аркадий Иванич, щом видя, че другарят му сви насмешливо устни.
- А Олег? Той не е ли с вас? - Олег беше техният приятел и за Климент неговото име винаги беше свързано с името на Ксения.
- Олег е в Урзичене, да, Урзичене... Някъде край Букурещ. С армейската болница.
- Не се ли обажда?
- Преди пишеше... И изобщо... Карай, Степан, карай! - извика Бакулин на русолявия войник, който седеше на капрата и дъвчеше нещо. - Е, разправяй сега, казвай, но всичко отначало!
Аркадий Бакулин не беше първият познат, който Климент срещаше през тези дни. Освен шегаджията Нестор Марков, един от преводчиците българи при щаба, и софиянеца даскал Христо Стоянов, някогашен приятел и съидейник в читалищните дела, който цял час го разпитва за близките си и кое как е в градеца им, Климент срещна тук и неколцина познати руснаци - един от професорите лекари, който всъщност се престори, че си спомня за него; друг един, собственик на трактир в Старая Деревня, дето често ходеше с приятели през неделните дни (трактирщикът се беше превърнал в строг и изряден подофицер); още двама-трима, които и той не знаеше откъде познава... Но Аркадий Иванич беше друго. Аркадий Иванич беше за него младостта, студентството, песните с китара в ръка и безконечните разговори през белите нощи. Щом беше с Аркадий, той не можеше да не заговори и за Олег, за Митюха, за Румянцев и за всички.
Но първо трябваше да разправи за себе си... И той заразказва, увлече се, отпусна се както някога. Беше развълнуван и така климаше и се усмихваше ласкаво - тъжно като същински руснак, че ако го видеха братята му, които никак не го знаеха такъв, биха казали, че се преструва.
- И какво стана с ордена? - попита Бакулин и му подаде цигара.
- Ордена?.. Остави...
- Как така ще го оставя! Да не е обещавал!..
- Научих, негово превъзходителство ни е представил. Но, приятелю мой! Каква по-голяма награда от това, да бъде свободно отечеството ти!..
Аркадий съчувствено се усмихна. Те вече излизаха из града. Все още тук и там се виждаха разградени дворове и сред тях неваросани къщурки, и деца, и жени, но напред вече се ширеше бялото поле, препречено в дъното от тъмната ивица на някакви възвишения. Вляво, успоредно на разкаляния път, по който идеха и отминаваха разтегнати войнишки колони, се редяха палатки. В единия им край, събрали се накуп, ротните тръбачи се упражняваха и се надсвирваха. Наблизо димяха кухните. А оттатък палатките се виждаха сернисто кафявите карета на взводовете. Те маршируваха и се разгръщаха в снега като на парад и офицери в къси шинели подтичваха край тях.