- Това е преображенският... С тоя полк ние сме вече нещо като роднини. Учудва ли те? Е, питай тогава нашата Ксения.
- Ксения ли?.. Аха!.. Чувай, тя с Олег отдавна ли се раздели?
- Може да се каже, отдавна... Но нали я знаеш! Пишеха си доскоро... Докато ни прикачиха в Плевен към гвардията!
Климент весело се разсмя.
- Е, трябва да се примириш с това, Аркашка. В края на краищата гвардията винаги е имала предимство. Но ти на времето май че беше влюбен в Ксения Михайловна, ако не се лъжа?
- Не го криех като тебе.
- Глупости - изненада се Климент и за миг замълча. - Аз държа на приятелството, драги мой. А, както виждам, ти и сега ревнуваш... Признай, не се скривай!
- Извинявай. Този път не улучи. И изобщо, ако има в някого да съм влюбен... но няма смисъл да приказваме; ти не я познаваш - побърза да отмести разговора Бакулин. - Кажи, споменавал ли е негово превъзходителство пред тебе нещо за похода? Чувах, разправят, ле главнокомандуващият одобрил плана му. За утре се чака от Плевен девети корпус.
- Не, не знам... не знам... Но ако разбираш само какво означава това за мене, Аркадий!
Бакулин замислено гледаше войниците, които се точеха край тях.
- Лошо, Клементий, лошо - каза той.
Климент стреснато се извърна.
- Кое е лошо?
- Погледни ги... О да, всички са в това положение. Няма ботуши... кожуси няма... Да не говоря за продоволствието... Не, не, Клементий Славич, приятелю... Никаква модерна болест не е това, това си е направо интендантска болест. Ако щабните хора, а за тях винаги има... кажи тогава за войниците де! Лошо, братко... И още по-лошо ще стане в планината... Представи си, ти си минал... Ще видиш след малко при нас в болницата... А какво ще бъде, като почнем?..
Бакулин говореше с огорчение и яд към някого и към нещо, което не назоваваше. А колкото повече говореше той, толкова по-ясно ставаше на Климент какво се крие зад ония Гуркови думи за трудностите, които не му излизаха от ума. "Всякакви, всякакви", беше казал началникът на отряда. А дали туй ще означаваха само трудностите по снабдяването на армията?.. Той цял се надигна да огледа веселите, почервенели от студа войници, които вече отминаваха. Хармонистът разтягаше хармониката; запевачът извиваше гласа си и подвикваше. Ала нито един не беше с кожухче, с ушанка или поне с калпак. И вторачеше ли поглед в краката им, Климент виждаше, че всеки трети носи цървули вместо ботуши, или че е увил нозете си с нарязана на ивици аба; както личеше по цвета - трофейна, сиреч от турски шинели. Та аз нали още в София, от пленниците узнах, мислеше настойчиво и разтревожено Климент... Аз знаех, да!.. Ала всъщност той чак сега съзнаваше доколко това е важно.
Някакъв конник ги застигна; изчака да му направят път войниците. Беше офицер, с нахлупена фуражка, с високо дигната яка на шинела, пристегнат, със здрави ботуши и затова Климент по-дълго не задържа погледа си на него. Но когато офицерът избиколи бричката и се поздрави с Бакулин, когато ги изпревари и отмина, нещо в глухия му глас и в очите му, черни, без блясък, които Климент едва видя, му се стори познато. Той неволно се загледа в гърба му и в небрежната уверена стойка, с която офицерът седеше върху седлото.
- Тоя... не е ли един от хората на Сердюк, не е ли Кареев? - попита той.
- Познаваш ли го?
- Имах честта! - Климент искаше да бъде насмешлив, ала корнетът беше оставил незаличими спомени в душата му. Нещо у него все още го озадачаваше, трепкаше неразбираемо. - Струва ми се малко особен - додаде той с други глас.
- Има нещо такова... Той беше приятел на покойния Павел Петрович, не, ти не го знаеш, годеник на една от нашите сестри... на Тимохина.
- Мисля, че в класа на Ксенка имаше една Тимохина.
- Не, тая е от Саратов. Учителка. А Павел Петрович, него го разкъса снаряд миналия месец при Плевен, той беше наистина странен човек. Разправяха, бил съден... Нихилизъм или други там някакви идеи. Едно съм положителен, беше безбожник, или по-точно... Или не знам! Тимохина никога не говори за него. Та Кареев е същият. Прочее, той отива при нея.
- Замества приятеля?
Бакулин не се засмя. Не го погледна. Гласът му беше все така сдържан, когато отговори:
- Не мога да кажа. Не знам... И изобщо... не вярвам. Тоест от нейна страна за любов не може да става и дума, братко. Аз сам съм го изпитал - лед. Или не точно лед. Чувствуваш, че има някаква стена и отвъд не може да се премине. Но между впрочем, ето го насреща нашето село. Скравена. Тия там, двете къщи в началото и големите палатки вляво... да, болницата... Папаша, той ще е там, а за Григориевича... Всъщност той е дежурен, да. Там е, там е!