- Любопитствувам да видя Ксения - рече без умисъл Климент.
- Ще я видиш, разбира се!.. Впрочем тя тая вечер е свободна, но не вярвам толкова рано да е излязла. И щяхме да я срещнем... И изобщо остави ги жените, Клементий! Най-важното е, че ние се видяхме. Ще пием водка, ще поприказваме за Митюха, за Румянцев... Аз забравих да ти кажа, онова магаре Румянцев пак се нагласи, остана в Петербург. Ожени се за тлъста зестра и някак... Но какво да ти разправям, братко, такъв е животът! А Митюха го раниха в крака още когато Гурко мина Балкана за Стара Загора... Обади се оттогава един-два пъти. Сега и той е в тила... С един крак.
Бяха се събрали около мангала в голямата палатка на Карл Густич, началника на болницата, седяха на ниски походни столчета, пиеха водка и разговаряха за войната. Насреща до тромавия розоват Карл Густич, техният Папаша от академията, до сгъваемата маса, от която бяха очистени всички книжа, се разполагаха Бакулин и отдавна дошлият, "за минутка" доктор Григориевич, строг, оплешивял мъж, с привързани на шнурче очила и красиви дълги ръце. Вдясно от Климент, на леглото, дето бе захвърлена китара, седеше Ксения, кокетно повдигнала рамене.
Докато отпиваше от чаената чаша (в такива чаши бяха надели водката) и слушаше безкрайния спор между словоохотливия си приятел и Григориевич, Климент крадешком я наблюдаваше. Променила ли се е? Не можеше да реши. През годината, откак не беше я виждал, той никога не се бе сещал за нея. По-право, сещал се беше, но не за нея, а за онова безвъзвратно, щастливо минало, в което и тя имаше дял и което в мислите си напоследък той противопоставяше на студенината и пренебрежението у колегите си англичани... Но сега ето я Ксения! Насмешлива, своенравна, предизвикателна. И все така хубава, това се виждаше от пръв поглед... Беше в престилка. Косите под бялата сестринска забрадка бяха толкова черни, та в следобедния здрач на палатката изглеждаха почти сини. Черни, раздалечени и малко наклонени навътре бяха и закачливите й казашки очи. Голямата уста само се смееше. Виждаше се, че Ксения знае: тоя смях й отива, прави я по-красива; той полюшваше незабележимо вдигнатите й рамене и гърдите, и край нея, като парфюм, се излъчваше някакво неназовимо, възбуждащо очарование.
Не, наистина, че не е жена за Олег, мислеше Климент. Олег е свит, душата му е мека и той прекалено щеше да я обича. А у нея има нещо, нещо... на кого ми напомня тя?.. Тя му напомняше наистина някого, но не толкова с външността си, колкото със своята предизвикателност. Обичала ли го е, питаше се с ненужна упоритост Климент. Може би... Но сигурно е, че не го е обичала достатъчно, щом го е заменила с първия гвардеец... И той си представи такъв един гвардеец, но не от тия, които срещаше сега на всяка крачка, а изобщо гвардеец - млад рус красавец, пристегнат в червената венгерка, астраганеният калпак леко кривнат над едната вежда, дългата сребърна сабя чатка по Невски проспект. Е да, такъв по й отива, реши той, ала сам остана незадоволен от заключението си, присегна се и остави чашата на масата.
Бакулин се беше разпалил.
- Неизповеданни тайни и същински бездни, колега Григориевич! - говореше той, като не преставаше да среща погледите на стария немец, на Ксения и на Климент. - Или не... Впрочем, да! Въпросът се слага така: убийство ли е, когато убиеш, за да не бъдеш убит? Или да защитиш?.. И има ли разлика, сравнено с убийство, извършено от ревност, от страст? Ето така се слага въпросът... Един момент, колега!.. Искам да кажа... Да, какво става в такъв случай със съвестта... Съвестта!.. И изобщо, ако можете, отговорете. Отговори де! - викаше Аркадий, виреше брадата си и се смееше, и се мръщеше на Григориевич. - Не, не като лекар... и не като славянофил, дошъл да защищава... как го каза ти, гълъбче?.. Някаква мисия, нали?.. Добре, мисия. Поставете се в положението на войника, господа... докарали го... заповядали му... И изведнъж хоп: убивай!..
- Ти принизяваш въпроса - прекъсна го нервно Григориевич.
- Как... да принизявам, аз? - избухна Бакулин. Той беше прекалил с водката и вече не се сдържаше.
- Въпросът, мили, беше поставен нравствено... и въобще може да се отнесе единствено за хора чувствителни, интелигентни.
- Григориевич! Ти, братко, изобщо... Не, не, извинявай, но ти... ами че ти направо нищо не разбираш!..
Григориевич му хвърли през очилата си един унищожителен поглед, размърда красивите си ръце и се извърна към Ксения и другите.
- Кажете, за бога, това спор ли е наистина?
Карл Густич се усмихна смутено - добродушно; Ксения рече:
- И двамата сте отегчителни!.. Ето за какво намерили да се карат.