Може би тъкмо тя има право, стрелна се в мисълта на Климент. Нима това действително е тема за разговор: принуденото убийство и съвестта?.. При тежките операции, дето трябваше да се реже и безжалостно да се ампутира, под ножа на Климент неведнъж бяха умирали ранени, макар че той с всички сили се мъчеше да ги спаси. Трябваше ли да мисли за тези смърти, да разсъждава и да чопли душата си? Не му ли бе достатъчно, че е действувал?.. Да, тя има право. Животът си е живот, а нуждата, заповедта, дългът, човещината и мигът - те понякога така сложно се събират в един-единствен възел, че наистина е по-добре човек да не мисли.
Да не мисли... Но той също мислеше, и не отвлечено, а мислеше определено за тази война. Ако тя отново се затегне или спре; ако ония, от които зависеше, заповядаха тъкмо сега, след падането На Плевен, руският войник (за когото беше спорът) да тръгне назад, към дома си; тогава цял народ, неговият народ, на Климент, щеше да бъде буквално изтребен от настръхналите османлии. Защото, казваше си с отвращение и омраза той, припомнил неволно двете изгорени села, през които бяха минали с брат си, за тези зверове убийствата отварят дверите на техния рай; и човек почва да мисли, че те са лишени изобщо от понятието съвест...
- Нашата дама е права, господа! - каза той. - Наистина задълбахме в тягостна тема... Кажете нещо по-весело! Папаша...?
- По-добре разправете още нещо вие - пресрещна очите му Ксения. - Споменахте напреди, че в София има чужденци... англичани... Срещат ли се интересни хора между тях?
- Зависи в какво отношение, Ксения Михайловна?
- Охо!.. Ами че ти не знаеш ли! Ксеничка се интересува само в едно определено отношение, Клементий... Мъжете дали са мъжествени... нали така?.. А жените дали са по-красиви от нея самата...
- Аркадий! Ти просто си отвратителен... И всъщност какво знаеш ти за мен, заядливи човече! - рече тя ядосано, но и в гнева й, както и в държанието й, имаше кокетство, което Климент почувствува и кой знае защо, му се стори, че е предназначено за него.
- Е добре. Слушайте - каза той и заразправя за виконтесата и за нейния щаб от сестри и лекари (той ги заизрежда, като явно искаше да покаже хубавото си английско произношение: doctor Green, doctor Cill, doctor Heath, Leslie, Atwood), както и за другия щаб, военния, в който не бяха само Бейкър и хората му, нито само Сен Клер и бъдещият дюк и ърл, незаместимият Фред Барнаби, но още тайни съветници, наблюдатели, сър Лайонел Харис и полковник Мейтлън от Royal Artillery, и майор Кямбъл от Horse Artillery, и капитан Джеймс от Scotch Greys и още много други, които минаваха или оставаха в града и които Климент знаеше само по име.
Карл Густич не сдържа удивлението си.
- Но, драги мой, какво? Излиза, че при вас гъмжи от гости!..
- О да, да!.. И още много пъти по толкова, Папаша... А кореспонденти, може да се каже световната преса си е дала среща... Дори една американка...
Едва споменал за мисис Джаксън, и той се сети на кого всъщност му напомня Ксения. На нея! Именно на нея - при все че нищо видимо не ги оприличаваше една на друга... Преди беше си казал: предизвикателното държание. Може би. А може би и това, че въпреки всичко и двете му харесваха? Но аз наистина вече не се разбирам, разсъждаваше той с някакъв втори ред от мисли, докато гласно продължаваше разказа си за чужденците в София и за приема у консула Леге. Как наистина се случва все така, че ми харесват жени, които... изобщо жени, чието поведение с принципите си аз изцяло отричам? Не, не бива! Недопустимо е за мене!.. Заприличах на нашия Андреа, но него това го влече. А мен?.. Всъщност той сам не се разбираше; защо си бе казал, че харесва "жени", сиреч, че харесва и Ксения. Ала щом съзна, че е привлечен от нея тъкмо така, както преди месец изведнъж беше привлечен от Маргарет Джаксън, гласът му, изражението, жестовете се измениха. Той чувствуваше, че говори по-увлекателно. И че тя го слуша с внимание и любопитство - а не както напреди, когато спореха Бакулин и Григориевич.
- И ето, че забравихме да пием! - извика разтревожено Аркадий и занаднича в дълбоките чаени чаши. - На кого да налея?.. Какво, излиза, че само моята е празна... Е хайде, за София!..
- По-скоро да я видим - прибави Карл Густич, който винаги и с всичко беше съгласен. - Клементий - рече той, след като оставиха чашите. - Ти напреди спомена там някакъв си доктор Грин... Разбира се, това не е известният хирург Рандолф Грин?
- Тъкмо той, Папаша.
- Интересно... интересно... Попадали са ми негови статии... Ти си го виждал, предполагам? Как изглежда, възрастен?
- Значително по-млад от вас, Карл Густич. Странен екземпляр. Неприветлив. И той се замеси там в една... история. Но безсъмнено творчески ум. И техник. - Докато го описваше, той живо си представи ниския сплескан англичанин и неговата жабешка уста. Казва: "Е, ще мина и без Буденов!"... Да, няма да го заваря, помисли Климент; ще е избягал.