Той застана там, недалече от фенера, над който плющеше замръзналото знаме. Виелицата го обгръщаше отвсякъде; трупаше го със сняг - по раменете, по цилиндъра... Няма я! Няма я; и къде може да бъде?.. Тъмни, ужасяващи предположения се мяркаха в ума му. Не, не, пропъждаше ги той; безчовечно е... тя е дете... Бе чул от файтонджията си, че само преди няколко дни минаващите през града мустафъзи изнасилили някакво момиченце, негова роднина, като го отвлекли в изгорелите къщи, едва ли не по обяд. И за някакво по-голямо момче, българче, се говореше... извратено се гаврили с него и после го заклали. О господи, разтърси се той цял. Снегът брулеше в лицето му. Снежинките се топяха в очите. Или той плаче?.. Ако можеше да плаче като майка си! Или да вика като нея - да обвинява, да заплашва... Но всичко бе заключено в душата му и само ужасният му страх още го крепеше... Не, не искаше да мисли за причината. И имаше ли причина? Тя обикнала друг. Честно му го казваше, направо. Не като Марго... И това ли беше причината? Причината може би е в мен, каза му някакъв глас. Не гласът на разума. Макар че ако бе предишният, разсъдителният Леге, той може би също би оправдал Неда и би потърсил вината й в себе си. Но той не беше вече предишният; а и какво ли значение би имало да си отговори кой е причината за всичко, щом се е случило... Сега той беше само изплашен баща и чакаше. Нямаше нищо по-страшно от очакването - но в него беше и надеждата му; пък и нямаше какво друго да стори, освен да чака...
Насреща пред джамията болница бе запряла кола с ранени. Светлини и гласове идеха оттам. Двама пияни османлии минаха съвсем наблизо до него, изгледаха го насмешливо - учудено, облъхнаха го с миризмата на ракия. Той не се помръдна. А ако са я срещнали такива като тези двамата или още по-зли... Пак се заредиха в ума му страхотии... От миналата година, от въстанието... Изнасилени деца... заклани деца... деца, набучени на щик... нарязани, насечени с брадва... Кой мозък може да го побере?.. О, страшна, дива страна!.. Тогава се бе покъртил до дъното на душата си, възмущавал се бе, писа доклади... А сега... сега... Но не! Не! Думите бяха така страшни, та той се сепна... Не, неговата Сесил... веселата... Та преди колко беше, като подскачаше на един крак и се смееше и не му даваше писмото. Да не беше идвало никога това писмо!
Никога, никога!.. И никога да не съм срещал оная... И никога кракът ми да не е стъпвал тук... О, боже мой, все още ли, все още ли я няма!..
Той стоеше и не помръдваше. Не сещаше студ, макар че мръзнеше. Снегът се трупаше по него. Цилиндърът му стана бял. Той целият беше бял, но не се сещаше да се отупа. Само се вслушваше като обезумял в шумовете на нощта. Там някъде глас... Каруци минават и дрънчат... Фиу! - вие вихрушката... И викове някакви... Нима...? Не. Пак пияни... Напоследък османлиите наистина са го ударили на пиянство. Войната е по-силна от вярата им... Ето сега коне препускат... Насам... Файтон. Неговият файтон ли? Той направи инстинктивно крачка и втора... Неговият файтон!.. Позна го, позна го... Ето на светлината... този Виторио!.. И още един, Марикюр... и между тях... Тя! Тя!.. О, слава тебе господи!.. Полудял от радост, той се хвърли към файтона, хлъзна се, едва се задържа.
- Сесил!.. Миличка... Сесил!..
Виторио отстрани ръката му, отстрани го със сила цял. Слезе. Марикюр нещо се бавеше.
- Сесил! - извика нетърпеливо Леге. - Но какво става?.. Какво ти е, мила?
- Чакай, чакай, клети приятелю - пое я Виторио... - Никога няма да отговори тя вече.
Леандър я сграбчи с все сила и я изтръгна от ръцете му. Не вярваше. Тя беше тежка, отпусната, окървавена и неподвижна. Той погледна, извъртя глава към тях, пак върна очи на нея... Изведнъж, като залиташе и стенеше, той така безумно се втурна към консулството, че Позитано и Марикюр едва свариха да го подкрепят. Той стигна осветения вход, спря се, вторачи се в лицето й - в нейното покрито със синини и обезобразено от ужаса лице - притисна го, зацелува го, зарида с глас и щеше да се строполи заедно с нея, ако приятелите му не го подхванаха.