- За топло, до вчера и тука беше топло, Аркадий Иванич. Дори беше почнало да се топи. Но от тая нощ, вие виждате, студ! Скова!
- Ех, като казваш студ, че... Ще рече човек, у нас няма студ!.. А пропо, мили, ти не ни каза най-важното за нас. Кога почва изкачването?
- По разписанието, което имах възможността да прочета, ние би трябвало след час вече да сме при така наречения Драгунски лагер. Разтоварваме там. Разпределяме товарите между войниците от ротата, която ни е предадена, и точно в единадесет часа започваме нашето изкачване, като се движим непосредствено след Кавказката казашка бригада.
- Охо! - сети се Бакулин. - Но всъщност... Ами да! Всъщност...
- Защо се смееш? Какво... Защо? - рекоха едновременно Ксения, Григориевич и Климент. Сестра Нина отвори очи и го погледна сухо.
- Ами че ти, братко, просто си прочел заповедта, която е получил Папаша...
- Е, та какво?
- А пък аз мислех, че направо имаш работа с началник-щаба...
Като продължаваха да се смеят, като се шегуваха и разговориха за предстоящото изкачване, за студа и кой какво научил и какво знае, въпреки честите осведомления на Григориевич те не забелязваха как тече времето. Постепенно мъглата в линейката и навън стана по-бяла, по-рядка. И вече не отделни лица, а цели отделения и взводове се мяркаха, разточили се пред погледа на Климент. Някои ги надминаваха. Някои те надпреварваха. И разговори, и смях, и закачки, и ругатни се примесваха в слуха му. А той слушаше, разделил се между приятелите си в линейката и другите, безименните, които се точеха вън покрай тях и които в чувствата си също наричаше свои приятели и братя. Отиваме, отиваме, отиваме, говореше си той пак, докато отнейде се зачу стройна войнишка песен и той цял се предаде на нея. Към десет и половина те напуснаха Софийското шосе и изведнъж се озоваха в прегръдките на планината. Пътят не беше още стръмен, ала изведнъж стана много по-труден, тесен и разбит. Колите се движеха мъчително бавно. Настигна ги батарея от лейбгвардейската артилерийска бригада. Изтрополя край тях, отмина ги. Но скоро колелото на едно от оръдията се счупи и трябваше да се изчака заменяването му. После две кавалерийски стотни избързаха напред. Пак ги настигнаха, пак ги обградиха плътно от всички страни пехотинци. И когато най-сетне линейките приближиха Драгунския лагер, отдето всъщност започваше не само стръмният склон, но и Климентовата пътека, часът минаваше дванадесет.
Григориевич не можеше да си намери място от възмущение.
- Кажете де! - говореше той. - Ето, виждате ли? Затова нашите работи ще вървят винаги така!..
Бакулин му отвърна нещо и разказа някаква приказка за един, който бързал, но Климент не слушаше вече техния разговор. Той провря глава през прозорчето и внимателно заоглежда местността. Мъглата беше значително по-рядка, отколкото долу, в равнината, но студът бе по-силен и по-остър. Самият лагер бе разположен на огромна, издута като гърбица и само тук-таме обрасла поляна и по нея, между разпрегнатите оръдия, лафети и ротни каруци гъсто се бяха стълпили хиляди и хиляди войници. Те палеха огньове, грееха се, ходеха насам-натам или мъкнеха от околните гори клонаци, а вгледаше ли се в тях, на Климент му се струваше като че ли ги вижда някак странни и смешни; те вървяха несигурно, клатушкаха се и се задържаха един в друг като пияни. Какво всъщност става? Какво има? Да са им дали водка повече, отколкото е допустимо? Не, не вярвам!.. Но възможно ли е да е толкова хлъзгаво тогава?.. Той скочи от линейката, направи две-три предпазливи крачки, една смела - и хоп - строполи се върху лъскавия, превърнал се в дебела ледена покривка сняг.
Приятелите му се разсмяха.
- Поледица, резултат от застудяването след топлите дни... - рече Григориевич, сякаш говореше пред ученици.
- Най-сетне и ти да кажеш нещо наистина умно! - извика Бакулин, ала Нина Тимохина едва стоеше на нозете си, той я хвана под ръка да я закрепи и занемя.
- Благодаря, мога сама - каза Нина и се отдръпна от него.
А Ксения се заливаше от смях.
- Е, това се казва пързалка!.. Вижте, вижте, истинска пързалка!
Тя се затича и се плъзна по лекия наклон, ала скоро загуби равновесие, размаха ръце и закрещя:
- О... о... падам!..
Някакъв невисок офицер, с калпак и дигната яка, който правеше отдалече знаци на Нина Тимохина и приближаваше бързо линейките, присрещна Ксения, подаде й ръка, тя се хвана да се задържи, увлече го със себе си и двамата се строполиха на земята.