Нямаше какво да прави; трябваше да чака. И докато чакаше, Коста не преставаше да навестява своите приятели от псковския полк, който лагеруваше край града.
Той вече знаеше всичко за Мойсенко, за Иванушка, за Фрол и Тимофей, за Никита Запевача. Дори и за Мирон Потапич бе поразпитал това-онова. Интересуваше се кой откъде е и как изглежда техният край; и женен ли е, колко деца има; за търговията разпитваше, кое колко струва - и изобщо за живота. Той не го правеше само от любопитство, нито само от любознателност, но и от разчувствуваност. Ето ме мен, ами че аз, дето се казва, вчера излязох от дома, и все там ми е умът, а те, горките...
Той все искаше някак да им угоди и да им бъде полезен. Ходеше да им купува тютюн от маркитантите на другите полкове. С техни пари наистина, защото неговите пари не бяха много, пък и ги пестеше. Помагаше им в кърпежа на мундирите. Все за тяхна сметка донесе им сапун, като казваше, че ризите от кирта се захабяват, а перат ли се без сапун, отиват, че се не видят... Той и ръкавици намери на ония, които нямаха. И понеже знаеше, че с ботушите са зле, донесе отнейде три-четири чифта цървули. Ала сам виждаше, че това е капка в морето, усмихваше се и им обещаваше, че в София ще намери и за другите.
Той отдавна им бе разправил за себе си всичко, ала това всичко не свършваше. Вечер, край огъня, той си припомняше гласно (с оня, смешния негов руски език, на който вече никой не се надсмиваше) за дома си, и за Женда, и за Славейко... Цялата рота знаеше, че чака дете.
Един път шегобиецът Фрол дори го подкачи:
- А как, Костя? Ти ли ще го раждаш?
- Аз, ами кой... Е, то се знае, че булката де, но нали и аз... - Той намигна и попита: - Твоята да не би без теб да ги ражда?..
Дружен смях огласи лагера. От околните огньове заприиждаха още войници.
- Костя ли е тук?.. Здравей, Костя! Здравей!
- Здравейте - кимаше той, като ги обгръщаше с веселия си поглед и побутваше кривнатия си нос, сякаш да го оправи.
- Ама той тебе, Фрол... той тебе на кукувичи яйца те насади - ръмжеше Мойсенко.
А Иванушка се червеше, криеше момичешкото си лице и все пак гледаше да е по-близо до своя някогашен пленник.
Старият фелдфебел, който стоеше отстрани заедно с намусения Мирон Потапич, неочаквано попита:
- А ти какво го чакаш второто, момиче ли?
Коста се извърна, срещна изпитателните му очи. Видя и насмешливото изражение на унтерофицера.
- Третото ще е момиче - каза той. - Сега това го чакам момче. Сега войници ще трябват на България... Ами че тъй де - каза той. - Като свърши войната, вие ще си идете. Кой ще ни пази от турците тогаз?
Нея вечер Егор Егорович Егоров нищо не каза. Ала оттогава насетне той често спираше Коста, питаше го намерил ли е брат си или пък казваше на бакарите, когато него го нямаше:
- Вижте там, сложете от кашата в някое котле и за нашия братушка...
Само Мирон Потапич си оставаше негов неумолим враг. Коста го знаеше и хиляди пъти съжаляваше, че не си беше премълчал за оная злополучна лира.
Сутринта на 13 декември Коста, който нощуваше в една от къщите на избягалото от градчето турско население, беше разбуден от необичайно раздвижване по улиците. Той отмахна козяка и погледна през разтрошеното стъкло на прозореца. Сринатият наполовин зид закриваше част от пътя. Но и така видя, че минава конница. Той постоя загледан. Гледката го изпълваше с радостно вълнение. Нека идат, нека идат, мислеше той, като поред изучаваше едрите силни мъже, които ритмично се полюшваха върху седлата. Какви ги наричаше Климент, когато са все такива едри? Улани ли бяха или май че бяха драгуни... Ей ги, тези имат дълги пушки... На уланите са по-къси... а пък хусарите май че нямат пушки... Или за хусарите не съм сигурен, но тези са драгуни!.. Изпитваше момчешка амбиция да познава отделните родове войска; а още му се струваше, че има някакво особено щастие в това да си улан или хусар, или гренадир, или драгун. Той харесваше и казаците, и артилеристите. Само пехотата му се струваше малко по-долен род войска, но това не се отнасяше за псковци, един съвсем обикновен пехотен полк - него Костя поставяше и над хусарите, и над гвардейците, и над всички... А тези са драгуни, мислеше с увереност той и си спомняше какво му бе разправял Климент за драгуните. Е, тяхната като че ли е най-лесна... хем си на кон, хем си стреляш с пушката отдалече и не се месиш в ръкопашния бой, разсъждаваше Коста, докато най-сетне конният полк се източи и едно след друго се заредиха оръдията на някаква батарея.