Той вече съвсем се разсъни. Закуси набързо, с каквото му беше останало от вечерята, излезе на двора, разтърка лицето си със сняг и тръгна да пита за брат си. Но войските продължаваха да се точат и целят градец се беше събрал от двете страни на главната улица да гледа. Отвсякъде се здрависваха с войниците и се прегръщаха; и току всеки даваше я хляб, я шал ще даде или антерия... и най-често им поднасяха малки пръстени павурчета с ракия, които войниците поемаха с благодарност, кланяха се и викаха: Спасибо!.. Но какво става? Те не идат - те отиват нанякъде... Отиват!..
- Къде отиват? - извърна се той към първия етрополец, млад мъж, по-млад от него, с луничаво лице.
Етрополецът заклима. Засочи Балкана. Очите му бяха овлажнели.
- Започва ли се!.. Ама започва ли се? - разтича се Коста. - Е хайде!.. Хайде на спасиба, братушки!.. - размаха калпака си той.
- Ами псковци!.. Псковци минаха ли? Те отиват ли? - разтревожи се той.
Никой не знаеше кои са псковци и кои воронежци.
- Ако е за пехота - мина пехота, но то беше много преди конницата - казваха.
Той остави главната улица, избиколи през опустялата турска махала, втурна се към края на градчето, дето лагеруваха псковци. Нямаше ги. Е това е то, това е!.. А не можаха ли да ми кажат снощи?.. Но щом не са му казали, тогава и те не са знаели. Военна работа! Дойде заповед и хайде, заминавай... А дали ще се видим пак някога, щом са тръгнали на страшен бой - в такова време и в тая планина?.. Той пак се втурна, сега да ги догони. Тичаше към другия край на градеца. Стигна там тъкмо да изпрати и последното оръдие на последната батарея. После край него се заточиха леки обозни коли, но той продължаваше да гледа далечината. Губят се, чезнат сред снеговете. А ето я планината, огромна, възправена, цялата в мъгли и вихри... Да продължи ли? Да ги настигне? Не вижда ли какво е!.. И нима те ще вървят все по този път; и все по път. Та нали ще ги разделят по роти, ще ги пръснат във вериги, ще атакуват, ще се бият. Свърши се. А той толкова пъти им обещаваше - като идем в София... Сега те ще минат през града, а пък аз още няма да съм там. Разгубихме се, говореше си той горестно и с тая мисъл тръгна назад.
В хана, дето се отбиваше всеки ден, го очакваше новина. Докторът сутринта бил тук; канел се да върви с войската. Ами ако е отишъл?.. Но четвърт час по-късно, друг един, който знаеше за тревогата му, още отдалече се провикна:
- Бързай в черквата!
- Защо... какво в черквата?
- Брат ти е там!
Виж ти, виж ти, говореше си насмешливо Коста, като бързаше към черквата "Свети Архангел Михаил". Е вярно, той не се е зарекъл като Андреа, но тук поне няма защо да се насилва - нали все науката, та науката... Е, разбрал е той, разбрал е! Добре е за всеки случай човек да удари един кръст, казваше си Коста и си представяше как ще се смае брат му, като го види. Той прекоси малкия пазар и приближи площада пред черквата.
Но тук трябваше да спре. Целият площад бе задръстен от биволски и волски коли, между които се трупаха селяни в кожуси и ямурлуци, с лопати, с мотики, с криваци.
- Какво правите тука с тези мотики, бе? Да не събаряте църквата! - рече Коста, озадачен и раздразнен, че среща неочаквано препятствие.
- Както е тръгнало! - рече един мъжага с остър калпак и дебели мазолести ръце. - Ами ти... ти за черкуване ли си дошъл или за работа?
- То ако е за работа, чак в черквата няма да я търся де...
Но тези селяни... да не би тези селяни да са, дето брат ми ги събира? Я! Как ще се ококори тоя тук, като ме види до него... Той с все по-голямо усилие си проправяше път. Тия хора нямат край, надигаше се Коста нетърпеливо на пръсти с надежда да открие някъде сред тълпата представителната фигура на брат си. Ала навсякъде все същото море от островърхи и плиткодънести калпаци, от сиви и бозови качулки и изпод тях засмени, сдържани, навъсени и строги, мустакати и брадати лица. Нямат край, нямат край, ядосваше се той. Колко са, трябва да имат хиляда!.. И как успя да ги събере толкова хора Климент. За какво му са?.. На братушките де, за какво им са?..
Внезапно откъм черковния двор се зачу глас, който искаше да надвика другите. Коста се надигна пак, огледа тълпата. Кой вика?.. Млад, гологлав мъж, с енергично и вдъхновено изражение, беше стъпил там на стол или на някакъв камък, размахваше калпака си и нещо говореше на селяните.
- Шшт!.. Шшт!.. - зашъткаха близките и по-далечните.