- Тихо!.. Тихо, хора!.. Докторът слово ще каже...
От задните някой извика:
- По-силно, докторе!.. Не се чува...
Докторът? Как докторът!.. Изтръпнал от неочаквано съмнение, Коста се взря в енергичното, хубаво лице на човека, който говореше. Всъщност в жестовете и в изражението той приличаше повече на Андреа, а беше кестеняв и светъл като Климент. Но тоя човек не е Климент... Не, не, този човек не е брат му!..
- Чувай! - дръпна той изплашено първия до себе си. - На този ли викате вие доктора?
- На този, на кого...
- Ама няма ли други доктор?
- Тихо сега, не знам. Чакай да слушаме!
На този... И няма друг - ясно е. Но защо тогава разправяха, че е дошъл от София?.. Не, никой не ми каза: от София. Аз го казах за София, а другите казваха: оттатък... Какво съвпадение! И къде тогава ще е бати?.. Толкова дни да го търся тук, а той сигурно си е в Орхание и мене търси. Сега и да отида вече там, няма да го намеря. Тръгнал ще е с всичките. Както и аз трябваше да тръгна...
Гласът на непознатия доктор все по-ясно и по-настойчиво се вмесваше в мислите му. Коста не искаше да го слуша, смяташе да си пробие път назад, да си отиде, но селяните така плътно се бяха притиснали един до друг, зазяпани, заслушани, че мимо желанието си слушаше и той.
Докторът говореше:
- И я си помислете... помислете го! Всеки от тях има майка, баща... И жена има, и деца! На всекиму са мили близките, а още повече му е мил животът. Помислете, братя!.. Е, ако на вас ви кажат: хайде, зарязвайте всичко и тръгвайте да помагате на друг един народ... а? Кажете, лесно ли ще тръгнете... За чуждата работа, за чуждата свобода... И живот... не чуждия, а своя живот да дадеш! Ей това са сторили за нас нашите братя освободители!.. Пък какви страдания... пък какви мъки... И колко няма да се върнат от тях, а други ще си отидат половин хора... - изреждаше разчувствуван докторът и на засегнатия в своето упорство Коста му се струваше, че той нарочно говори именно така, че си е поставил за цел да го трогне и да не го пусне да си иде. - Сънародници! Братя българи! - ечеше в ушите му гласът. - Не е ли срамно да чакаме само наготово... деца имаме... внуците ни един ден ще питат: ами вие? Помогнахте ли вие? Жертвувахте ли? Заслужихте ли?.. Или чакахте на топличко... в къщи... край жените си...
Другите може... Нека. Но аз! Малко ли жертвувах - и какви сведения им занесохме... и пътеката им показахме, противеше се с някаква неприсъща нему упоритост и с последни сили Коста.
- Ето, аз няма да ви говоря и няма да ви увещавам повече... Тук не е работата за търговия, за пари... Пък и вие сте дошли, братя, тук сте... Аз само ще ви прочета, да знаете какво се чака... Тази прокламация сам генерал Гурко я е написал - към нас.
Докторът дигна пред очите си някакъв лист, а докато зачете, край Коста зашушукаха, зашумяха.
- Чухте ли, генерал Гурко...
- Тихо! Тихо да чуем...
- Генерал Гурко!
Докторът се окашля, отхвърли косата си назад, зачете високо:
- "Българи! На нас ни предстои да направим напън срещу омразните ваши поробители. Предстои ни да преминем Балкана. Вие трябва да ни помогнете да превозим през планината оръдията, да пренесем мунициите, снаряженията, сухарите. Главната ваша награда ще бъде избавлението ви от вашите вековни поробители. За вас сега е трудно, но за русите е още по-трудно. Те за вашата свобода страдат, а вие за собствената си. Ще мине тежкото време, братя българи и ще бъдете благодарни на бога!.."
Той свърши, свали прокламацията, но не прибави от себе си нито слово. За един миг селяните останаха занемели. После изведнъж огромната тълпа край Коста се оживи, зашумя, завика. Той също викаше с все сила и чак когато гласът му пресекна, разбра, че е викал "ура".
23
На излизане от мютесарифския конак, дето бе водил продължителен и неприятен разговор с капризния главнокомандуващ, Сен Клер видя, че се задава окиченият със знамена файтон на леди Стренгфорд. Майорът беше нервен, озлобен, бързаше да се поразходи и да обмисли всичко отначало, но навикът му за добро държание го закова на място. Той изчака файтонът да спре пред големия портал на конашкия вход, видя, че срещу виконтесата седи нахлупилият цилиндъра си до веждите доктор Грин, усмихна се привично и приближи.
- Добро утро! - каза той и климаше.
- Как сте, Джордж? - каза виконтесата, като му подаваше ръка, облечена в изящна бежова ръкавица, и внимателно слезе. - И вас ли са поканили?
- Не, не. Аз свърших... Защо? Какво има, леди Емили?
- Затруднение, Джордж.
Грин внезапно избухна:
- Затруднение... По-добре кажете вечните техни неразбории, леди Емили!.. Да сме увеличели капацитета на болницата двойно!