- Но това е само проект, докторе. Те може би ще се убедят.
- Това е направо дивотия, любезна виконтесо... Извинете. Подготвят офанзива и не дават никакви лекари, никакви медикаменти... Кажете как се нарича това?
- Учудва ме вашата разпаленост, стари ми Ралф. Като кога? - усмихна се иронично майор Сен Клер. - Мислех, че ви интересува само чистата медицина, опита!
Грин го погледна неприязнено, сякаш именно той беше виновен за турските неразбории, рече "Да вървим, леди Емили!" и тръгна.
- О, да, да! Напоследък наистина всички сме твърде нервни вече... - каза тя все с онова примирено, страдалческо изражение на лицето, каквото винаги придобиваше, щом станеше дума за войната, сети се нещо и забърза. - Довиждане, Джордж! - додаде тя; а той предполагаше, че тя ще каже, както преди: Ще се видим в клуба, Джордж...
Емили Стренгфорд настигна нисичкия, широкоплещест доктор, който я чакаше, и двамата потънаха в големия вход. Сен Клер избиколи мютесарифството и покрай синята Челеби джамия, покрай квадратната часовникова кула и стражарницата, слезе по Коллук сокаги в чаршиите. Нямаше го тук онова оживление, което бе преди. Повечето дюкяни бяха затворени (стопаните им българи все още работеха на табиите), а и в дюкяните с вдигнати капаци хората само влизаха и излизаха, защото стоките от първа необходимост отдавна се бяха свършили и селяните все по-рядко докарваха.
Сен Клер крачеше безцелно, срещаше понякога познати, отвръщаше им с кимване, с усмивка или с безсмисленото "Студено е днеска, нали?", а острият му озлобен поглед не се запираше никъде.
Всъщност след крушението на идеите му у него нямаше никаква видима промяна. Ежедневно, в клуба, при срещите му с леди Емили и другите дами, при разговори с консулите, с офицери от мисиите и кореспондентите той си оставаше все същия джентълмен, усмихнат, любезен, малко ироничен и закачлив. Ала дълбоко в самотната му душа, там дето преди властвуваше фанатичната вяра, че събитията трябва да се развият така, както той ги иска, сега имаше само ожесточение - и то се бе разраснало към всичко и към всички. Като незатихваща ледена тръпка, някаква нервност го беше обладала. Тая тръпка, тоя студ проникваше към събеседниците му мимо вечната усмивка и шеговити закачливи разговори на външния Сен Клер. Той чувствуваше, че неосъзнато все повече хора го отбягват. Но това не го засягаше. Не искаше да бъде друг.
А сега беше озлобен към главнокомандуващия Сюлейман... Та той е направо неуравновесен, мислеше Сен Клер, спомнил си някои прекалено рисковани размествания, за които бе говорил пашата. И комендантът го подкрепя; бои се да не го постигне съдбата на немеца... Некадърници, о, да - и още какви! Те забъркаха цялата каша, все повече се озлобяваше цивилният майор. А къде са му подкрепленията? В Пазарджик се събирали. Там да си ги държи... Не разбира, че щом заемат Ниш, сърбите ще се отправят насам. Да оставим сърбите, те са лесни. Въпросът е какво става съвсем наблизо, зад Балкана... Той се замисли за телеграмата, която бе получил нощес от фронта. Бейкър го известяваше, че по негови лични сведения, на които за съжаление Шакир паша не давал необходимото значение, забелязвало се някакво подозрително раздвижване по руските линии. Черкези дори донасяли, че при Чурек и при Жилява са се появили казашки части. Сен Клер вярваше, а и не искаше да вярва. Какво всъщност се криеше зад думите: казашки части? Малобройни разезди или цели стотни? Как бяха проникнали? Отгде?.. Както Шакир, и главнокомандуващият маршал Сюлейман не им отдаваше никакво значение. "Най-многото да направят някоя пакост. А възможно е просто черкезите да са излъгали вашия сънародник, очаквали са награда, - бе казал той. - Не, невъзможно е оттам да се мине... Уверете се сам, майоре, вижте картата. А да не говорим за снеговете". И Сен Клер бе видял картата, но не беше се уверил. Той познаваше Валентин Бейкър; не би пратил телеграмата, ако да нямаше нещо... Дебелоглавци! Понякога витаят привидения в главите им, а други път не можеш да намериш една предвидлива мисъл... И въпреки всичко аз не трябва да оставя нещата така. Не. Ще изпрати на своя глава капитан Джеймс със задача да разучи случая; още до обед ще подаде шифрована телеграма за Бейкър и ще му иска разяснения. Знаеше, че усилията му са безсмислени, безполезни, че след падането на Плевен всичко е загубено, а пак действуваше по някаква инерция. И защото характерът му беше такъв, че не можеше да не действува.
Той мина през гетото. Въпреки студа покритите му сокаци бяха все тъй задушни и вонящи. Оглеждаше безцелно малките тъмни дюкянчета с окачени една до друга вехтории, отпуснатите тъжни мъже в дълги лекьосани халати и кожухчета, и другите, пъргави мъже, шумни, припрени, които хвалеха на всички езици стоката си. Каква беднотия, мислеше той без съчувствие, с отврата, която би трябвало да го накара да бърза, но той не бързаше. Мръсни деца, чорлави жени с хубави очи и бледи устни се щураха в тоя полутъмен лабиринт. Някои го гледаха подканително, други просеха, други закриваха лицата си и бързо се отстраняваха. Тук тифусът няма да свърши и след войната, мислеше той, като се провираше между две слабички, паянтови синагоги, и стигна до третата, "Кал Ешкенази", голяма и каменна, с хубаво стилно лице. Пред нея гъсто се бе струпала тълпа и сред тълпата той неочаквано откри познатия му сив полуцилиндър и ръждиво кафявата връхна дреха на барон фон Хирш. Но всъщност той е евреин, сети се Сен Клер. Ала имаше нещо странно и смайващо в това, че открива банкерина - строител на железници и приближен на австрийския двор - сред тези дрипльовци. Цивилният майор се усмихна иронично и го отмина, без да се обади. Но мрачното му настроение се беше разнесло и той не мислеше вече за непредвидливостта и за мудността на маршал Сюлейман.