- За руснаците е известно, че обичат шаха... И това ми прилича на мат, господа!
- Вие като че ли сте готов вече за бягане, Мейтлън? - рече Фред Барнаби.
- Не се лъжете - рече Мейтлън.
Ако това беше шега, тя наистина беше духовита и се понрави на десетината англичани. Те весело се разсмяха. Като не разбираха езика им, турските командири се раздвижиха, заизвиваха към тях глави и продължиха да мълчат.
Тези разговори и шеги бяха и приятни, и неприятни на Бейкър. Лесно им е на тях! Никаква отговорност. А какво да предприеме той?.. Сега, след като ставаше ясно, че опасенията му (за които неведнъж бе предупреждавал Шакир и бе пращал тревожни телеграми в София) стократно са надминати, нему се падаше горчивият жребий да спаси Арабаконашката армия. Защо той да я спасява? Защо именно той, а не Реджиб или Мехмед, или Мустафа - все генерали, паши и всезнаещи - тъкмо те, които със своята самоувереност бяха задушили многократните му предупреждения, че казашките части в Чурек не са разезди, че руснаците са намерили някакъв неотбелязан на картите път през Балкана и че наближава буря, която може да помете всичките им усилия. И сега тази буря бе надвиснала. Предстоеше да се развихри. Но Шакир и помощниците му пак не проумяваха до дъно опасността. Още по-малко я проумяваше Сюлейман, който си седеше в София и само един дявол знаеше какво вършеше там.
На Бейкър бяха предоставили някакви шест баталиона, още толкова ескадрона кавалерия и десетина оръдия. Това беше всичко. За негово щастие позицията, която трябваше да отбранява, беше непристъпна. Огромни каменни гърбици и върхове препречваха плътно и деляха Ташкесенската равнина от равнината на Камарци, сиреч от тила на Шакировата армия. Единственият път, който се виеше между тях и водеше към Арабаконак, беше стръмен, хлъзгав. По двете му страни, както и по околните височини, войниците от Босненския и Албанския баталиони продължаваха да се окопават в дълбокия сняг, в скалните гнезда, в гъстите горички и все по-здраво да укрепяват пътя по цялото му протежение... Ала сега, като гледаше неизброимите неприятелски огньове, Бейкър беше смутен. Ще издържи ли наистина? Не е ли прав Мейтлън, че руснаците бяха дали мат на Сюлеймановата стратегия и че всичко е загубено?
- Да слизаме, господа!
Докато вървеше надолу по пътеката и даваше разпорежданията си на баталионните командири как да усилят своите сектори, той чувствуваше, че въпреки всичките приготовления нещо остава незавършено.
- Господин Френсис - извърна се той към един от мъжете, дребен и мургав, с пъргави движения и неспокоен поглед. Ако не бе облеклото му, късата мешинена шуба и най-вече мешиненият каскет, лесно би могло да бъде взет за турчин. Френсис беше единственият кореспондент, останал на фронта, след като започнаха студовете. Но затова пък той не представляваше кой да е вестник, а "Таймс".
- Заповядайте, генерале?
- Внимавайте утре за нашия Барнаби, Френсис! Уверявам ви, твърде много джентълмени у нас повече ще се заинтересуват какво е вършил наследникът Фред Барнаби по време на сражението, отколкото за самото сражение!
- Кой злослови тук за моя сметка? А, вие, паша, естествено, че вие... Не го слушайте, Френсис. Той скромничи. Това си е негово сражение. Тулон или Аркол. Уверен съм, че иска да ви напомни за себе си...
- Пак изгуби мярката, Фреди!
Барнаби се наведе и се взря в лицето на приятеля си.
- Чудно! - каза той. - Толкова време вече, а не можахте да разберете... Мярката съм аз, паша!..
Те продължиха надолу, бяха забравили неприятелските огньове или пък се преструваха, че са ги забравили, и се смееха. Един от офицерите, Текерей, весел кавалерийски капитан, който дотолкова се възхищаваше от началника си, че като него си бе пуснал малка, остра брадичка, разкопча подплатения си с кожи шинел и запя. Гласът му беше хубав, висок и школуван и в песента се говореше за "Юниън Джак". Това развълнува англичаните.
Но Барнаби каза:
- Аз пък ще изпея за "Веселия Роджър"! Моля, моля, и той си е наше знаме! - рече Фреди и пусна гласа си, несмущаван от ръмженето на Мейтлън, който протестираше, че вече наистина се прекалява.
Песента за пиратското знаме припомни на Бейкър старите завоевателски времена, потушеното въстание от чичо му сър Томас Бейкър, собствената му служба в Нагпур и Месопотамия и постоянната цел на живота му: да заслужи похвала от своята кралица; да остави името си в историята на своята страна. Както Дрейк, сети се той неволно за "железния пират", бащата на империята.
О, не като него, разбира се - много по-скромно, много по-незабележимо и доколкото го изисква времето, но Бейкър също вършеше своето дело; една брънчица, макар от огромната верига, с която страната му обхващаше света... Но при условие, че наистина спася армията, помисли той; а щом помисли това, изведнъж се сети какво трябва още да направи. На всяка цена да се срещне с Шакир. Да го убеди. Тая нощ.