- Двадесет хиляди - повтори той. Мъчеше се да се овладее, а всъщност още по-силно се вълнуваше. - Проверена ли е тази цифра, драги приятелю?
- Това е, което видяхме, Шакир. Уверен съм, че зад възвишенията, към Потоп и Елешница имат още части. Най-малкото да пазят фланга си, да, простата логика го казва.
Турчинът мълчаливо тръгна от единия до другия край на разхвърляната палатка. Светлината на фенерите го посрещаше и изрязваше ту на едната, ту на другата стена бързи, нервни сенки. За миг той се спря при картата, погледна я, вдигна лице към Бейкър и каза:
- Вие имахте право...
- За прехвърлянето?..
- Да. Но и да бях повярвал тогава, аз не бих бил в състояние да отделя необходимата войска. Да, да, вие сте свидетел, Бейкър. Какво остана от моята трийсетхилядна армия? Стопи се. И с какво разполагам сега? Половината.
Той направи няколко крачки, приближи масата, запали късо чибуче, всмукна дълбоко. Бейкър мълчаливо го гледаше. Не изпитваше съчувствие.
Шакир продължи:
- Научавам се, че и откъм Етрополе сме били застрашени... Една колона е трябвало да премине и оттам... Само една щастлива случайност - тази снежна буря оня ден... Те са целели да откъснат пътя ни и на изток. Да, да! Слава на всевишния, размина се. Днес ми докладваха, че колоната на Дандевил се е върнала в Етрополе... Но тия, Чурекските? В моите сили ли беше? Главнокомандуващият е в София. Известен е. Той има свободни войски. Подкрепления чака - всеки ден. Де са най-сетне тези негови многообещавани подкрепления?.. Той е трябвало да се занимава с кърпежите и със запушванията. А какво става? Какво вършат?.. Ето резултата - двадесет хиляди, казвате вие. Ако тези двадесет хиляди се озоват в гърба на моята армия, това направо е катастрофа! - прибави той с разстроен глас и не толкова смисълът на думите, нито дори тяхното обилие, тъй необичайно за сдържания други път генерал, а тъкмо този разстроен, изплашен глас беше, който най-неприятно изненада англичанина.
- Изтеглете армията - рече Бейкър.
Шакир присрещна погледа му, но не отговори.
- Изтеглете я, докато е време - настоя Бейкър. - И докато все още имате свободен път към Панагюрище и Пазарджик.
- Но вие знаете изричната заповед на главнокомандуващия, приятелю мой! Трябва да стоим тука. Да чакаме трябва!..
- Какво да чакаме! - извика с остър и възмутен глас Бейкър. (Тулон или Аркол? О, ето какво предлагат хората - да чакаме). - А ако не дойде тази заповед? - попита рязко той. - Телеграфните съобщения със София са прекъснати.
- Ще очакваме през Панагюрище... през Златица...
- Очакване, което може да бъде фатално.
- Само аллах знае - каза Шакир. - Както е писано... - Той видя ироничното изражение на англичанина и се опомни. - Разбирам загрижеността ви. Всъщност вие сте прав. Но вие живеете в нашата страна и трябва да знаете, че тук нещата са по-иначе, Бейкър. Аз не смея. Има заповед да остана тука.
- Но тази заповед е да се биете, а не да чакате... да бъдете окончателно обградени... Вие трябва да изтеглите хората преди всичко, за да продължите борбата!..
- Все още нищо не знаете за нас - усмихна се горчиво Шакир. - Хората... Ако щете, борбата... какво значат. Нищо не значат. Тук не е Европа, приятелю. Тук никой не дири смисъла, не разсъждава. Има заповед в името на султана. В името на султана - повтори той, спрял се насред палатката. - Според нашите закони, такава заповед е свещена и може да бъде отменена само от друга заповед. А вие искате да изтегля армията без...
- Аз искам да спасите армията! - рече озлобено Бейкър.
Безсмислено, ще си върви. Ще се бие, докато може. И кое ми пречи да се оттегля след това с моите хора на юг? Да. А тук нека си чакат.
Каза:
- Щом е така, всеки ще изпълни дълга си.
Разбра ли турчинът какво се крие зад думите му? Защо трепна? Защо го гледа с отчаяние?
- Помислете за миг как бихте се чувствували в моето положение, Бейкър!
- Извинете за откровеността ми, ваше превъзходителство. Аз никога не бих могъл да бъда във вашето положение.
- Не сте готови да се пожертвувате?..
- Готов съм - каза Бейкър. - Не от авантюризъм съм тук. Но аз съм готов да се жертвувам, когато има смисъл.
- Лошото е там, че с ума си и аз мисля като вас...
- Шакир!
- О, да! И изобщо... Не, не, трябва да се намери някакъв изход. Или не знам.
- Позволете ми да ви предложа.
- Говорете, приятелю.
- Дойдох тук, паша... уверен бях, че ще ви убедя да започнем още в тоя миг изтеглянето. Не знам как ще се развият утре събитията. Аз самият не мога да кажа колко ще издържа на руския натиск... Е добре, не оправдавам, но приемам съображенията ви. Изчакайте и утре. И вдругиден. Но ако до другиден, осемнадесети, не се получи телеграфическа заповед от маршал Сюлейман в какъвто и да било смисъл, вечерта започвате изтеглянето. Вечерта. Към полунощ ще се присъединим към вас и ние. Съгласен?