Шакир се колебаеше.
- Съгласен? - повтори Бейкър.
- Добре. Съгласен.
- Мога ли да приема това за окончателно?
- Имате моята дума, Бейкър.
- Благодаря ви.
- Би трябвало аз да благодаря. И изобщо, не мога да изкажа...
Бейкър се засмя.
- Ще го сторите, като ми изпратите утре призори няколко баталиона подкрепления. И поне за още две батареи моля - прибави той сериозно. - А сега трябва да бързам.
- Чакайте! Ето кафето.
Англичанинът изпи кафето, ръкува се и щеше да тръгне, когато неочаквано Шакир го прегърна.
- Няма да забравя какво вършите за нас - каза той развълнуван и просълзен.
За тях ли върша аз това или за нас, питаше се Валентин Бейкър, докато линейката го носеше надолу по заледения склон на планината. Пак трябваше да спират, да подкрепят конете или да слагат камъни пред колелата; а един път линейката така неудържимо се подхлъзна, че той се видя до самата пропаст и изтръпнал от ужас, проклинаше и службата си, и това нощно пътуване. Но когато стигнаха в равнината и после заизкачваха възвишението към хан Беклеме, той пак се попита: за тяхната страна ли върша аз това? Отново виденията от "старото добро време" го обладаха и той отново се сравняваше с Френсис Дрейк - пирата на пиратите, бащата на империята... О, само да знаеше Фреди какви мисли ми минават през ума, веднага би ме нарекъл сухопътният пират в линейката!..
Когато най-сетне стигна своя лагер и потърси двамата, които бе оставил да го заместват и да бдят, казаха му, че полковник Аликс обикаля позицията, а Барнаби още от вечерта спи в палатката си.
Развиделяваше се вече. Неприятелските огньове все тъй разпалени светеха и като гледаше през бинокъла си, Бейкър неволно потръпваше и си мислеше с тревожни предчувствия за утрешния ден и дали изобщо щеше да има други ден след него.
29
- По-добро не може да се желае, пашалар! Явно, московците са изгубили ума си и сам аллах ни ги дава в ръцете сега! Тоя път не ще им се размине, не! Тоя път ние така ще ги притиснем, че те дори не ще сварят да избягат! - говореше възбудено, с радостно тържествуващо изражение върху червенобрадото си лице главнокомандуващият Сюлейман пред командирите на пристигналите части от тъй дълго очакваните подкрепления. Както го изискваше обичаят, той ги беше поканил на кафе в червения салон на мютесарифския конак, но сега не преставаше да им развива своите планове, тъй като обичаше да държи речи и сам се опиваше от тях. Поканени бяха и неколцина англичани, членове на тукашната военна мисия, начело с началника й сър Лайонел Харис, един спокоен, възрастен мъж албинос, на когото външността повече подхождаше за пастор, отколкото за генерал. Сен Клер седеше вляво от генерал Харис. Джани бей беше седнал зад куция, отрупан с ордени Осман Нури паша. До вратата, най-нисък по чин и очакващ заповеди, стоеше прав адютантът Амир.
Както своите сънародници, и капитан Амир, докато слушаше самоуверените, разпалени намерения на главнокомандуващия, силно се вълнуваше, кимаше и вярваше, че всичко ще стане тъкмо така, както го казва Сюлейман. Ала в същото време той все пропъждаше от ума си някаква натрапчива мисъл, която отново и отново се връщаше, раздвояваше неговото съзнание и му пречеше да слуша.
Беше на третия ден, след като авангардът на главната руска колона се бе придвижил с боеве към селото Негошево (същият оня малоброен авангард, който, да прикрие слабостта си, запали хилядата огньове). Телеграфната връзка с Шакир бе прекъсната. Разузнавателни отряди носеха все по-тревожни сведения. - Някои казваха, че и шосето е прекъснато; други твърдяха, че при селото Яна са се появили нови руски части... Но както винаги, Сюлейман беше оптимист. Неспокойното му въображение откриваше възможности. Той имаше вече готов план за действие. И така разпалено го излагаше, така го потапяше в своята ненавист към московците и го подсигуряваше с доверието си към всевишния, че Амир въпреки смущаващата го мисъл вярваше и се вълнуваше от неговите думи, макар да знаеше, че те понякога изопачават истината или направо я подправят, сиреч, че бяха само думи.
- Ето, да вземем поред - говореше седналият на дивана Сюлейман. - Да разсъдим първо какъв може да бъде броят на нашия неприятел?..
Мъжете в стаята се размърдаха. Англичаните край генерал Харис нещо тихичко си споделиха и си кимнаха един друг. Нищо не отбягваше от погледа на Амир - дори и това, че Сен Клер вече не се подсмихваше. О, Сен Клер! - възкликна в душата си той и щеше да се изкуши и да тръгне по тази нишка на мислите, защото с цивилния майор напоследък бе свързано името на хубавата гяурка, която така му беше оживяла на сърцето. Ала в същия миг главнокомандуващият се пресегна, остави празната кафена чашка на ниската масичка и продължи с натрапчив глас: